Два повода доведоха в Казанлък професора по книгоиздаване във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“ Алберт Бенбасат – участие в научна конференция за Чудомир и представянето на биографичната му книга „Когато големите станат малки“, която самият той нарича „един вехтошарски роман“. Книгата е писана дълго. Оставяна е с години, после отново е работена с убеждението, че случилото се на авторовото поколение през 1950-60-те години е непознато. А познанието за него би отговорило на много въпроси. Писана е през очите на дете, но и с преливане към оценката на събитията, която дават възрастните. И със светлия спомен: „Ние имахме детство!“. Но без идеализация или носталгия по миналото, просто – искреност от първо лице.
Проф. Бенбасат е автор на десетки студии, монографии и статии в областта на журналистиката и книгоиздаването, съавтор е на книги, има и сериозен опит в държавното управление в областта на културата, редактирането и издаването на специализирана периодика. Бил е председател на журито за наградата „Хеликон“.
За Чудомир, за големите-малки и за българската книга разговаряхме с проф. Бенбасат в двора на Чудомировата къща.

- Проф. Бенбасат, направили сте интересно проучване относно политическите пристрастия на един емблематичен за Казанлък творец – Димитър Чорбаджийски, в бурните времена преди и след 1944 г. Ако Чудомир беше днес сред нас, как, според Вас, би реагирал на политическата ситуация?
- Много труден въпрос, не мога да вляза в кожата на такъв голям писател и мислител, но едва ли би бил съвсем безразличен към това, което става. Той има изключително изострено чувство към съвременността, към социалното и може би нямаше да подмине реалностите на момента, защото те са колкото политически драматични, толкова и комични. Той би заострил вниманието си върху комичните моменти в политическата ни действителност, а те никак не са малко. Това е мое виждане, не смея да говоря от негово име.

- В сложното време, в което е живял, какво показват Вашите изследвания, как е успял той да се съхрани, без да бъде преследван политически като ред други интелектуалци след 9-и септември?
- Мисля, че го е спасило навременното му оттегляне като сътрудник на в. „Зора“, който е бил официоз в годините на Втората световна война и присъединяването на България към Тристранния пакт на страната на Германия. Вестникът е подкрепял тази политика. Главният му редактор Данаил Крапчев е убит без съд и присъда на 10-и септември 1944-та. Редица интелектуалци, писатели и художници също са тежко пострадали – платили са с живота си, със затвор, с отлъчване от творческите съюзи, без да могат да упражняват професиите си. Чудомир, по щастливо стечение на обстоятелствата, е избегнал това. Но, както сам пише в своя Дневник, който не е имал намерение да публикува и затова е искрен, той подкрепя новата власт. Критикува я, иронизира предимно човешкия фактор, насмешливо пише за дълги безсмислени заседания, събрания, конгреси, които „говорят и нищо не казват“, но той е за социализма, смята, че това е най-справедливият строй и заслужава да победи. Чудомир, както и много българи, явно не е знаел за чудовищните репресии в СССР, смятал е Сталин за великан на мисълта. Да не забравяме, че Чудомир е бил буквално експлоатиран за нуждите на новата власт – с точния си художнически поглед той прави стенвестници и пропагандни кътове, рисува портрети на вождове за различни събития. Интересно, ние не знаем какво е станало с тези неща, но те все пак са излезли от неговата четка, макар и правени по поръчка. Интересно е да се видят, да се изследват.

- Защо наричате книгата си „Когато големите станат малки“ вехтошарски роман?
- Защото събирам моите мозаечни спомени като вехтошар – те ту се появяват, ту изчезват. Сравнявам ги с малки скалисти островчета в развълнувано море, които се заливат от вълните, но устояват на напора и се показват пак. Историята на книгата не е строго хронологична, спомените в нея не са мемоари. Те са като островчета по линията отиване–връщане и напред–назад в целия период на прогимназията. Следват линията на спомнянето.

- Откровеност?... Това ли е мярката за хубавата книга, получава се, когато авторът е откровен?
- Точно така, въпрос в десетката. Това е най-искрената книга, която съм написал, откакто се занимавам с художествена проза, но то не е от толкова отдавна.

- Книгата е Вашето професионално занимание. Често ли откривате искрени автори в новата българска литература или по-важни сега са занаятчийството, пазарът, съобразяването с търсенето отстрана на читателите?
- Верни са и двете. Но не е достатъчно да бъдеш искрен. Художественото писане изисква и талант, умение, голямо уважение към литературата и писания текст. Не е достатъчно да караш през просото в уж истинност, която обаче не вълнува читателя. А той трябва да се вълнува, да те усети. С него трябва да станете приятели – аз да го чувствам приятел, той мен – също. Талантът и отговорността пред писаното слово са изключително важни. Колкото до занаятчийството, в писателството има и такъв момент. Защото се придобива рутинност, опитност, но останеш ли само там, добра литература не се получава. Читателят трябва да бъде спечелен. Има съвременни български писатели, които живеят с мисълта да напишат много книги. Това не е хубаво, това не е подход към литературата, тя изисква прецизно боравене с езика, с фактите, дори научни проучвания. Не бива да пишеш за нещо, което не познаваш. Е, може „да хвърляш и бомби“, измислени неща, но опитният читател веднага ги разпознава. Като част от жури в национални конкурси, съм се смайвал от броя на новоиздадените български книги! Бил съм ужасен от огромното количество и слабото качество. Знаем кои са големите ни днешни автори, те не са повече от десет. Има и млади, със силен литературен дебют. Но общото ниво е твърде ниско, посредствено. Това е явление, което го има и по света. Защото в свободното общество, както и в българското книгоиздаване, няма цензура – можеш всичко да издадеш, ако си платиш.

- Споменахте опитният читател. Умее ли читателят да разпознава литературата сред другите четива, които му се предлагат, знае ли масовият читател що е то литература?
- Труден въпрос, масов читател е имагинерно понятие, но имаме понятието „масов вкус“, който в момента си пада повече по повърхностната литература, по-лесно смилаемата, със сюжет. Читателят следи сюжета, но целта на голямата литература е да каже повече от това, което е написано, да отиде отвъд. Без да цитирам имена, прави ми впечатление, че повече се харесват повърхностните автори. Например, наша авторка с два-три романа без литературна стойност продава огромни тиражи, а в същото време писатели с много силно литературно присъствие, които надхвърлят българското равнище и могат да се съпоставят с големи световни имена, в България не са известни. Това е обидно. Да, масовият читател не ги разпознава като стойностни, казва: „Не го разбирам, не е моето, не ме грабна…“. И те не се продават. Говорим за изключителни писатели!

- Е, поне външният вид, „опаковката“ на книгите, мисля, напоследък се подобри?
- Книгите на известните издателства, не повече от десетина, но много добри издателства, изглеждат добре като корично оформление, графичен дизайн, типография, страниране. Налага се да използваме понякога по-евтина хартия, но като цяло израснахме много. Ако сравним днешното книгоиздаване с това от 90-те години, веднага ще видим крещящата разлика. Подобриха се и редакторската, и коректорската работа, но политиката на нашите издателства е да подкрепят предимно комерсиалните автори. За тях книгата е стока, но да не забравяме, че тя трябва да бъде и духовен продукт!

Интервю на Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"