Румен Денев е поет от Казанлък. Публикува поезия вече почти половин век. Следвал е българска филология у нас и литература в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Автор е на почти 15 книги поезия и проза, издания на престижни български издателства. Носител е на национални поетични награди, сред които и „Южна пролет“ за поезия 1986 г. Главен редактор е на списанието за литература и изкуство „Кула“ – издание на Община Казанлък. Член е на Съюза на българските писатели. Работил е в местната преса. Редактор е на книги. Магистър е по библиотечни науки. В момента е част от екипа на Общинска библиотека „Искра“.
Първата работа на Румен в областта на Словото е в арсеналския вестник „Заводска трибуна“.
- Румене, колко време мина от времето, когато редакцията в „Арсенал“, тогава – МК „Фридрих Енгелс“, стана твой втори дом...?
– Моята първа работа, изобщо в живота ми, бе тук. Първата ми професионална работа бе като коректор във вестник „Заводска трибуна“, чийто приемник сега е „Трибуна Арсенал“. Беше 1982 година, миналия век...
- През това време, до днес си минал през много професионална работа в писането – периодични издания, книги... Каква е разликата в заниманията със Словото оттогава до днес, когато четенето на масовата публика вече се свежда основно до „прелистване“ в интернет?
– За тия близо 40 години работа с текстове, /защото от коректор, през репортер, редактор на книги – стихосбирки, романи, сборници с разкази, редактор във вестници, съм работил с текстове/, словото е било основното ми занимание. Заниманието ми със Словото е същото. Първата професионална възможност получих тук. Не мога да забравя срещите си с пишещите колеги от редакцията. Ангел Арабаджиев!..., главният редактор... Имам и много незабравими спомени с хората от завода, защото не бива да забравяме, че „Заводска трибуна“ бе вестник за хората на „Арсенал“, работниците и служителите. Вестникът бе мястото за техните творчески изяви. Такъв един млад човек, работник – Николай Станков, когато вече бях редактор, донесе няколко стихотворения и аз бях просто изненадан, дори нещо повече – че точно тук, в „Арсенал“, намирам един толкова талантлив поет! Всъщност, не е за учудване, защото талантите могат да бъдат намерени навсякъде. Не е важно дали човек е работник, учител или друг. Бях много приятно изненадан, публикувахме стихотворенията му и по-късно той се разви като един много даровит автор. За съжаление, почина твърде млад. Но издаде две книги, на една от които бях редактор.
- Нахлуват спомени?
– Да...! Имах и един, бих казал, стряскащ случай като коректор. Беше точно преди тогавашния празник Девети септември. Готвехме празничен помпозен, надъхан брой. Писах една уводна колонка по тоя повод, както се полага – поетически, вдъхновено... Заглавието беше „Радостта от победата!“. Но за по-младите няма как да разкажа тази история, без да внесем някои подробности. Тогава вестникът се печаташе по друга технология. Сега се ползват страниращи компютърни програми, тогава се нареждаха на ръка буквите от олово – всяка буква, всеки знак от текста... Офсетов печат нямаше. Печаташе се на т.нар. „висок печат“. Буквите се слагат на компас, завързват се, слагат се на печатната машина. Но могат да се изтриват. И в това е цялата работа, която създаде големия проблем. Сещате се как буквата буквата „Р“ лесно може при случайно изтриване на мастилото да се превърне в „Г“. Представете си какво пише след това изтриване... Хубавото в случая беше, че вестникът се носеше най-напред в партийния комитет. Там първи забелязаха този гаф и доста се бяха стреснали. Бяха решени да викат Държавна сигурност – едва ли не, провокация... Но вече беше средата на 80-е години на 20-и век и времената бяха по-свободни. Перестройка. Вестникът обаче беше отпечатан. Наложи се да поправим с химикал на ръка целият тираж, така че отпечатаното „Г“ да стане отново „Р“. Десет души седнахме и го поправихме. Тиражът излезе пред хората коректно. Радостта от Победата беше пълна. Но грешката беше абсолютно неволна, нямаше никаква провокация и ми беше много неприятна тази история не поради друго, а защото бяхме допуснали професионална грешка. Нещата обаче можеха да придобият съвсем друга посока.
- Интересна история...
– Да, имаше интересни истории покрай високия печат. Ставаха и с линотипните машини. Колежката Мария печаташе текста като на пишеща машина. Металът се извива на блокчета, където целият вестникарски ред излиза наведнъж излят, готов. После тия редове се връзват с канап, става вестникарската колона, заглавията се набираха отделно. И стигаме до метранпажа. Човекът, който връзваше цялата страница, се наричаше „метранпаж“, една дума, която малко хора днес знаят. Спомням си едно Тв-предаване в началото на демокрацията, когато много се смях покрай анкета сред гражданите, свързана с тази дума, в която се търсеше необичаен интимен подтекст. Какъвто тя няма.
- Дълъг процес, колко траеше подготовката на всеки брой по тази схема?
– От набора до печата минаваха по три-четири дни. Готовите страници след метранпажа се носеха в печатницата.
- Сложен технически процес, но да се върнем при хората. От тия десетилетни познанства, в колегиални и приятелски формат, останаха ли някои, които си запазил близки и до днес?
– Разбира се! За съжаление, Ангел Арабаджиев отдавна почина, но продължаваме да се виждаме с бивши колеги като Юлия Младенова, Петър Марчев... При една дълга болнична отпуска на Арабаджиев дойде Неделчо Ганев. Поет! Станахме двама поети и по негова инициатива започнаха много срещи с поети от цялата страна. В Казанлък дойде и Любомир Левчев. Познавахме се и работехме заедно и с хората от арсеналското радио, културния дом... От там познавам и Антоанета Джимова. Цялата ни работа бе свързана с хората. Любопитно е как разнасяхме вестника в хилядния му тираж по отделните заводи – качвахме го на мотокари и го връчвахме лично на партийните секретари. Това беше, все пак, партиен вестник. Водеше се издание на Партийния комитет. Понякога ситуациите бяха деликатни.
– Като например?
– Имах един незабравим случай с добър художник от Казанлък, затворник. Замесен в дребна криминална проява, не политическа. Обаче той рисуваше интересни карикатури и бях изкушен да ги публикуваме. Вече ги бях виждал, той ги донесе в редакцията. Но Ангел Арабаджиев бе много педантичен, коректен, искаше пълна информация за всичко. Той трябваше да знае кой е този човек, авторът. А авторът по това време – вече в затвора. Аз обаче си трая, защото карикатурите са хубави. Та, тези карикатури бяха публикувани... И, ако някъде се пази течението на „Заводска трибуна“, могат и сега да се видят, когато художникът вече го няма. Имаше и хора, които просто искаха да видят нещата си публикувани, като във всяка редакция. Но трябва да се каже, че вътре в „Арсенал“ имаше много богат културен живот. Работехме заедно и с Библиотеката. Тя беше много богата и имаше много читатели. Там срещнах и Иван Хаджиев. Интересен автор, сатирик. Той публикуваше много. Най-активен беше Иван Минчев, поет, сатирик с афинитет към литературата. И той, като Ангел Арабаджиев, беше от Енина. Той беше директор на печатницата, където издадохме и първата книга на големия казанлъшки автор Веселин Стоянов – „Шлагери“. В „Арсенал“ се издаваха и книги. Точно по това време почнах да редактирам и книги.
- В „Арсенал“ е твоето литературно начало?
– Да, и доста време работих в „Арсенал“ – до промените през 90-е години. По-късно станах редактор на списание „Кула“, като част от отдел „Култура“. Бях щатен служител, макар главният редактор да бе Христо Славейков. От тогава е срещата ми с големия казанлъшки професор – педагог и психолог, Генчо Пирьов. Специално ходихме със Славейков до София да му носим въпросите на хартия, а той после ни даде отговорите – след три часа. След три години си подадох оставката от „Кула“. Не исках повече да остана, защото в ония времена всичко се четеше на хартия, пишеше се на машина, отнемаше адски много време. Контактувахме си винаги на живо. Нямаше електронни пощи. Постоянно се нижеха срещи с пишещи, сякаш нямах време за себе си и своите произведения. Имаше и много ревниви автори, случвало се е служебното бюро да остане последната барикада между мен и тях. Така дойде времето на Стефан Бакърджиев, когото убедихме да поеме сп. „Кула“. И, ето сега, отново отделям време на списанието като негов главен редактор. Има много автори с казанлъшки корени, които публикуваме – пишат поезия, проза... Публикуваме и фотографии, рисунки... Все пак, Казанлък е Град на стоте художници. Но нашето списание дава шанс и на автори от цялата страна.
Но, като стана дума за моето време в отдел „Култура“, в Стоян-Стайновата къща, известна като Къщата със стенописите на Иван Милев, искам да споделя тук едно намерение. Заедно с младите хора от две казанлъшки сдружения имаме идеята да ползваме това страхотно място за културни изяви. Собствениците са съгласни. Остава само да намерим онзи благодетел с отворени към културата сетива, който да поеме плащането на един символичен наем, за да може това да се случва. И тази толкова подходяща за културни прояви къща да отвори отново врати. Не губим надежда, че може да се намери такъв човек и това да се случи. Казанлък го заслужава. Хората от „ВихърЪ“ вече са организирали много изяви там, а точно това би могло да бъде и мястото за срещи на Клуба на дейците на културата, на който съм председател към момента.
- Няколко десетилетия си в сърцето на местния културен живот, името ти е познато в цялата страна, твои стихотворения се препостват в социалните мрежи от хора, които не те познават лично. Какво пишеш сега?
– Отново водя колонка „Дневник на поета“ в местния печат. Продължавам с моите философски размишления. Препрочитам „Критика на чистия разум“ на Кант. Голямо удоволствие е това! Тъмна работа! Но – ровиш, ровиш и откриваш нови неща. Чета три книги. Критиката на Шопенхауер към Кант в „Светът като воля и представа“. Чета и „Държавата“ на Платон. Чета това, защото ме инспирира да пиша това, което пиша. Започнах тия ми занимания с една статия преди четири години – „Град България“. Провокира ме обстоятелството, как не се разбра у нас, че нашата република трябва да ни равнопоставя като граждани, независимо къде на нейната територия се намираме. Такива неща ме занимават...
Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"
Nytzlk преди 2 години
Nytzlk преди 2 години