Сам съм си достатъчен, твърди в навечерието на своите 80 покорителят на непознатати земи по света, за когото „винаги има радости - по всяка възраст и по всяко време на живота“


Визитка:

Той е типичният стар морски вълк. Повелителят на моретата. Нищо, че от три десетилетия за по-дълго е акустирал на брега. Морето живее в него, той живее през морето. Като две половини на едно цяло са.
Има силни казанлъшки корени, макар да не е роден в града. Потомствен казанлъчанин е. Наследник на известен казанлъшки род розопроизводители - Папазови. И трето поколение депутат по бащина, и второ – по майчина, линия.
И въпреки, че политиката вече не го изкушава, следи ставащато в обществения живот. И се опитва да помага с каквото може.
Роден е на границата на две енергии - на Водолея и Рибата и е запазил детските си очи. За живота. Жива е и страстта му към света, а любовта му се побира в една дума. Море.
На 21-ви февруари този интересен човек вдига наздравица за своите невероятни... 80 години.


Дончо Ботев Папазов.


Роден е в София. Има 20 години работа в киното и телевизията. Бил е редактор, журналист, създател на документални филми. Активист по време на демократичните промени в началото на 90-те.
Депутат от СДС в 36-тото НС, експерт в СЕМ. Завършил е икономика. Повече от 15 години работи като научен сътрудник и ръководител в научно-изследователски институт. Един от първите български леководолази е и рекордьор по гмуркане без апаратура.
С яхтата „Тивия“ и с двете си любими жени – Яна и Джу, през 1988 г. обикаля Европа и света за 777 дни. Направил възможен „Невъзможният път“, който изминава за 164 дни - 19 хиляди морски мили, без спиране, отвъд 40-те ширини.
Достопочтения си юбилей мореплавателят и пътешественик ознаменува с второто издание на дневника си - книга „Невъзможният път“.
С обещанието, че скоро ще я представи и пред съгражданите си.


Господин Папазов, ставате на 80. Какво скрито остава отвъд тези достолепни години? Дори за Вашите приятели, за хората, които Ви познават и обичат ...


Надявам се да има още много. Иначе, това е един период, в който човек не може да прави тези неща, за които е мечтал и можел на младини, нито има физическата сила, нито вероятно и духовната сила. Но може други работи да прави. Аз имам амбиции да пиша, да правя филми и да бъда сред близките си хора, да се радвам на живота. Да участвам, доколкото мога, в събитията, които стават в България. И най-важното, да крепя духа си. А той, човешкият дух, се крепи, ако е готов винаги за нови неща, за протести, да защитава правата си и да не се примирява. Най-лесно е човек да си спомня за младостта и да мисли, че тогава всичко е било най-добре. Винаги има радости - по всяка възраст и по всяко време на живота.


Били сте депутат. Защо не успяха демократичните промени в България - по оня начин, по който тогава мислехме, че ще се случи?




Защото демокрацията в нито една страна не е дошла веднага и с взрив. Това е един бавен процес, с който хората трябва да свикнат. Най-важното е да свикнат да имат самочувствието да знаят какво искат и да го отстояват. Не можем да кажем, че не успяхме, защото България е коренно различна от това, което беше преди 1989 г. Имаме до голяма степен свобода на словото и много други свободи. Разбира се, ние винаги ще искаме още и още. Има две неща, които не са още: поне 150 години хората ще се борят за тях и ще протестират. Това са опазването на природата и човешките права. Те на практика са вечни. Защо не успя в този вид, в който си мечтаехме, демокрацията? Много, много са събитията, като почнете от Държавна сигурност и стигнете до користните елементи, които се набутаха в политиката и много други.



Защо изчезнаха романтици като Вас?

Много пъти съм си задавал въпроса: защо от СДС всички по-духовни, по-романтични хора бяха изтласкани? Първо, не всеки човек става за политика. Примерно, аз съм трето поколение депутат, би трябвало да ми бъде леко и ведро в Народното събрание, всъщност това не беше от най-хубавите ми времена.

Така ли ?

Да.



... Хората мечтаят да отидат в тази сграда, дават пари да се окичат с този статут - народен представител ....



... зависи от хората. Не всеки може да стане лекар, психолог, цигулар, политик. Не е и необходимо за хората да участват в политиката пряко - в обществени съвети, в общински съвети, да бъдат в Народното събрание. Със собствено си достойнство хората могат да допринесат за развитието на страната. Което на мен ми се иска. И това е по-зрелият вид демокрация.



По-малко героизъм ли има в наши дни или смелчаците свършиха?




Никога няма да свършат смелчаците. По всяко време, винаги има смелчаци и винаги ще има. Имало е повече потиснати хора, смазани, но никога няма да изчезнат. Това е, което движи човек напред, което дава стимули и пример.

Бележите Вашите 80 години с преиздавено на книгата Ви за околосветското Ви пътешествие преди 30 години - „Невъзможният път“.

Аз съм много благодарен на издателство „Вакон“ за това, че решиха да преиздадат книгата ми - дневник. На всички, които работеха много усилено, за да стане едно наистина приятно издание.



Мина ли след Вас някой друг по този невъзможен път?




Аз не знам до момента. Може и да е минал, но аз да не знам за това. Много се опрости вече всичко за хората, за да пътуват. Има по-добра техника, с JPS да си определяш мястото и сравнително по-лесно става. Но никога не бива да си мислим, че е лесно да плава човек, особено в ревящите 40-градусови ширини или т. нар. via pontika, южните океани, където вълните са най-големи и вятърът е най-силен, достига над 160 км. в час. Каквато и техника да има, то се рискува с времето. Дори и в Черно море да плава човек или дори в язовир Копринка, може да излезе лош вятър и да стане рисков0. С малки кораби и ветрила не бива да се подценява никога.



Вие вярващ човек ли сте?

Не, но уважавам религията, традициите, спазвам ги, но в ортодоксалния смисъл на думата не съм от най-религиозните. Много религиозни бяха моите родители и много хора около мен .

Бихте ли тръгнали отново по този невъзможен път, по който на няколко пъти имате и срещи със смъртта?

Не мога да тръгна, тъй като този път изисква огромни физически усилия. Неимоверно много физически усилия. Преди 30 г., когато пътувах по този път, отслабнах с 36 килограма и бях на края на силите си. Подобно пътуване човек може да направи само на определена възраст. Аз бях на 50 г., което си беше доста, но за това се готвех 20 години, за да мога да се хвърля на най-големите, невъзможни изпитания.


Когато човек мине веднъж по Невъзможния път и го направи възможен за всички след него или поне за смелите след него, колко други възможни пътища му остават, господин Папазов?




Много зависи от човека, от духа му. Морето е като свят, всички други места и области, в които може да се изяви човек. Винаги има невъзможни неща, мечти, винаги има хрумвания, които човек може да осъществява. Но не може да бъде същият, какъвто е бил на 40 или на 20 години, а аз съм на 80. И трябва да си давам ясна сметка за това.



Потомствен казанлъчанин сте. И по майчина, и бащина линия. Какво Ви свързва сега с този град?



Винаги, когато идвам тук, нещо в душата ми се преобръща.
Това са корените. Слушал съм толкова много и знам за Казанлък, мястото ми е. Цялата култура и съзнание, които носят казанлъчани, са ми скъпи. И много са ми дали. В София има много казанлъчини, потомствени, на тях също много дължа. Радост е за мен, като видя и как се строи този тракийски кораб на язовир Копринка, който ще е прототип на кораб от близо 3 хиляди години. При това се прави без никакъв метал, по старинна технология. Представям си го как ще плава над останките на „Севтополис“. Много е хубаво всичко това. Радвам се, че Общината в Казанлък е застанала зад тази идея. Това ще е основа да се снимат и филми, да се възстановят занаяти и да се направят, както аз си мечтая, тракийски селища. Мечтая си да бъде незабравимо. И е стимул за младите хора.

Вие ще се качите ли на тракийския кораб?

100%. Надявам се да ме поканят на първото му още плаване.

Има ли още какво да си кажете с морето?

Всяка година аз съм по 3-4 месеца на караваната си в Царево. За мен морето е страхотен символ, любимо нещо. Много се радвам, че дъщеря ми Яна, внукът ми Виктор, синът ми Сашо „умират“ за морето. Синът ми вече е на около 50 години и плава с хубави яхти. Всички около мен обичат морето, то е в кръвта ни.

Споделили сте живота си между морета и жени. И всичко това - с много любов. Казват, че любовта уморява. Вярно ли е?

Който го твърди, не разбира нито от море, нито от любов. Любовта може да дава само сили и само радост. Особено, ако е споделена и имаш подходящ човек около себе си.

Завършили сте икономика, с богат телевизионен опит като журналист сте, а всъщност обиколихте света като един от най-впечатляващите пътешественици и смели мъже в световната морска история. Интересни съдбовни обрати. Всъщност, като дете какъв искахте да станете, господин Папазов?

Винаги съм искал да пътешествам. Мечтаех си за пътешествия, за изпитания, за премеждия. Аз бях особено дете, доста буйно и бурно. Наричаха ме Дончо Белята. Бях едва на 5 години, когато се научих да плувам, което си беше рядкост за онези години. Винаги ме теглят премеждията и като голям, и като малък. Не съм си мечтал за някаква определена професия, но винаги съм си мечтал да пътешествам и опознавам нови места. Съвсем от малък много обичах и книгите и четях много. Чета и до сега. Ако не чета няколко часа на ден, ми се струва изпразнен животът. Четенето много ми е отворило очите.

Преди да тръгнете по Невъзможния път, оставяте писмо на един Ваш приятел - журналистът Димитър Езекиев. В писмото си казвате, че „сам съм си достатъчен“. Така ли е и сега?

Да. Продължавам да съм си сам достатъчен и самодостатъчен. Не мисля, че самотата е проклятие. Много, мноооого може да ти даде самотата: много мисли, много открития, много погледи. Не случайно още от древните времена познаваме отшелници, пустинници. Това са били все мъдри хора, които са търсили начини да усъвършенстват през самотата душата си.


Какво може да иска от живота още човек, обиколил света, минал през Невъзможния път, обграден е с много любов, прекарал живота си сред книги и си е достатъчен сам? Накъде гледате и поемате и след онзи голям Ваш юбилей?

Иска ми се да просперира страната ни и да е добре. Искам да са добре близките ми и приятелите ни. Да сме по-ведри, особено колкото по-възрастни ставаме. Масово около себе си забелязвам как хората умират да виждат лошите неща, а хубавите, дори и малки, ги пропускат и не ги приемат, така че да им сгреят душите и да им дадат сили. Това е въпрос и на философия, но вероятно и на характер, който е заложен още от самото начало на човека.

Хубавото нещо, което видяхте днес?

Невероятно е небето над София. Пълно с облаци, някои сиви, други обагрени от слънцето, разговорът с вас, с мои познати. И много, много други хубави дреболии. Но дреболията прави нещата. Всяко нещо е изградено от дреболии. И човек трябва да гледа по ведър начин, не с проклятия и с тюхканици.