Визитка:

Той е най- пътуващият български журналист, посетил е близо 200 страни по света, от които се връща винаги с интересна история. Познава и тази България и „Другата България“, но продължава да вярва в единната, която дава самочувствие на своите граждани.
От толкова път по света е разбрал, че домът е там, където са твоите хора и където се чувстваш щастлив. Половината от сърцето му е в ... Париж. Там е неговата пораснала вече дъщеря Ан.
Специална емоция в живота на Георги Тошев, авторът на документалната ТВ поредица „НепознатиТЕ“. Журналистът, разказващ интересни истории за впечатляващи хора, имена, които остават в българската и световна културна, филмова, музикална, обществена история.
Най- заклетият български фен на АББА. Чака 30 години, за да го допуснат до себе си и да разкаже за тази музикална легенда.

Пази в тайна каква среща ще си подари за своята 50 годишнина догодина.


Продуцент е на сутрешния блок на btv, бивш вестникар, бил е съветник на министъра на културата, директор на филмов фестивал, автор на няколко книги за легенди от българското кино. Пътешественик по душа и сърце, космополит по дух и убеждения, невероятно лъчезарен и чувствителен човек.

За който Казанлък има своето специално място в живота и сърцето му.


Тук изкарва голяма част от казармата си, тук са срещите му със специални хора, години по-късно Казанлък е пристанището му в труден житейски период.
Тук и до днес има няколко много верни приятели.
Срещаме журналиста Георги Тошев на премиерата на книгата за легендата на българското кино проф. Стефан Данаилов, по покана на фондация „Чудомир“. В едноименния музей в Казанлък, Жоро представи книгата за актьора- „Романът на моя живот“ и филма „Монологът" чийто съавтор е.
И понеже Казанлък е един от специалните пътища за журналиста, логично започваме разговора оттук:



Георги, с какво те спечели Казанлък?



С изключителната енергия, която носят казанлъчани и особено хората на духа в този град: читалището, театъра. Тук беше една от хубавите ми срещи с моята любима Невена Коканова, която дойде на гастрол с Ямболския театър с постановката „Дългият път на деня към нощта“. Много доверие, много разбиране, много топлина срещнах сред различни хора в този град. Аз съм човек, който много пътува. Казвал съм го и друг път: всъщност аз се влюбвам в дадено място заради хората. По-късно, след казармата, пак дойдох в Казанлък в един много особен период в моя живот. По покана на тогавашния директор на театъра Атанас Чопов и председателят тогава на читалището Васил Самарски. Дойдох в Казанлък с една група актьори, които днес са много популярни: Снежина Петрова, Койна Русева и заедно с местни актьори от трупата тук Ирена Дунавска, Атанас Чопов направихме спектакъла „Играем отвъд“. Много авангардно за времето си представление. Тук имаше и една невероятна жена-Дора Петкова, която ръководеше ансамбъл за народни танци. По това време в Казанлък нямаше пари, големият завод беше почти спрял да работи, останалите също, и нямаше какво да си купиш от магазина. Дора ни носеше от това, което правеше в дома си, зимнина за децата си. Бяхме само на аванси, живеехме на различни места, но усещахме уюта и добрината на хора като Дора. Връзката ми с Казанлък продължи и по-късно, и до днес, защото тук намерих и други нови приятели. Тук, в къщата на Чудомир заснех филм, посветен на писателя, заедно с Мариус Куркински, който прегърна идеята. С много добри спомени съм от предишния директор на музея на Чудомир- Пеньо Терзиев, един чудесен българин, голяма личност, човек, който много беше чел и носеше толкова много култура и дух в себе си. Беше едно невероятно време. Филмът, който тук направихме с Мариус за Чудомир разказва за този феномен по един съвременен начин. Така, че Казанлък продължава да е част от моя живот и всяко завръщане тук е голямо удоволствие.


В телевизионната си рубрика „НепознатиТе“ на практика оставяш дири за историята, разказвайки за големи български имена от различни сфери, артисти, писатели, хора на духа, музиканти, за световни знаменитости. За някои вече направи и книги, за други филми- за Невена Коканова, Наум Шопов, Татяна Лолова, Катя Паскалева, Стефан Данаилов, Борис Христов, Богдана Карадочева, Борис Христов, АББА. Какво ти дават тези срещи в личен план?




На първо място е собственото удовлетворение, че тези личности, които са преминали, са били част от моя живот. Мога да направя нещо, така че да срещна другите с тях. Понеже ние не сме нация, в която паметта е важна. Живеем по принцип в свят и във време на безпаметност. Но за мен паметта е любов. Паметта е знание, паметта е удовлетворение, паметта е съизмерване. Аз че съм българин, го дължа на тези личности, част за които съм направил нещо и които са ме променяли, които са ме аплодирали, вълнували и вълнуват. И ще продължа да го правя, защото чувствам това като собствена мисия. Аз го правя за себе си. Не мога да напиша книга по поръчка или да направя филм. В голямата си степен аз финансирам със собствени средства тези проекти, защото няма държавна политика, която да насърчава подобен фонд. Аз смятам, че това е Златният фонд на България. Защото да си българин днес не е да сложиш потурите, да развееш байрака, или да си татуираш Ботев и Левски. А да си българин днес е да помниш, разказваш и предаваш онези истории, онези личности, които ще останат във времето. Ние се гордеем с определени периоди от далечната ни история, но ние някакси много бързо забравяме личностите, които благодарение на таланта си, са ни дали смисъл в едни много трудни години. В години на големи ограничения. Сега всичко е достъпно, лесно постижимо. Но в онези години, да бъдеш адекватен на времето, да се раздаваш .. е било .. друго. Та аз като разбрах професор Данилов какви километри е извървял из цяла България, от паланка на паланка, от град на град, без никаква мисъл, че от това се печелят пари.... Изумително! Не както сега, като при повечето. Той е знаел просто, че той служи на своята публика. И слава богу, остават филмите им. Исках да събера пъзелите, да събера животите им, докато са още живи. Някои си отидоха. За мен е много важно това, което се случва, защото аз искам да знам приживе, че всичко им се случва СЕГА. Че тези хора ги обичат! Това за мен е страст, удовлетворение и памет.

Всички те са някакъв вид кумир за отделни поколения. Как ги виждаш ти? Допускат ли те в техния си личен, съкровен свят? Какво има отвъд тях?

Те са нормални хора. И в същото време са и различни, защото те носят нещо, което аз ,ти, повечето хора не притежаваме. Това е една свръхсетивност. Това е един талант да предаваш мисли и емоции, характери. Непоносимо е сигурно толкова много мъже, толкова много герои да живеят в Стефан Данаилов. Както е непоносимо и в Невена, и в Катя Паскалева да има толкова много жени. Не може когато нещо си преживял на сцената да го изтриеш, да го забравиш. Не може това да не те е докоснало и да не те е променило. Този феномен ме занимава. Защото аз мога да бъда посредник по силата на професия, или защото съм си избрал да се занимавам с неща, които ме вълнуват, но аз не притежавам техния талант. А това винаги ме е удивлявало. Защото това го притежават малцина. И ако тези наши артисти бяха някъде по света, те щяха да са световни звезди.

Какво от тези срещи оставяш за себе си, отвъд това, което вижда зрителят, прочита читателят?

Всяка книга и всеки филм са ново трупане на знание: за това как се случва животът. Ще ти призная: аз съм голям егоист. Посягам на личности и животи, които в момента ме вълнуват и чрез въпросите, които им задавам си отговярам на важни за мен въпроси. Защото те са като професори. Професорите по живеене. Стефан Данаилов – удивителна съдба! Невероятна история житейска. Цветана, Невена, Катя, Лолова, Наум Шопов, това са герои, които са учители. Допускането им в техния свят е един от най- големите ми професионални комплименти. Защото да дадеш едно интервю е едно, но да те допуснат, да споделят с теб спомени, да проверят соствената си несигурност през теб, преди да стигнат до читателя, това е много голям комплимент. Защото се занимаваш с нещо много дефицитно- това е доверието. А доверието е всичко. Както в професионалния, така и в личния живот.


С какво ги печелиш?

Аз съм почтен. Това е нещото, на което държа. Правил съм филми, искал съм да вкарам в тях нещо, което съм считал за много важно, но героят е казал „Не“! Това е. Значи не съм го убедил. За мен е важен героят. Ако е жив, да бъде доволен. Не да се хареса. Да запазя, да съхраня неговия дух. Да го разкажа на другите, без да си го измислям. Без да го фризирам, без да правя неверни неща за неговия живот. Много е важно да се запази тази почтеност на диалога. И ако не се случи, да не насилвам. Не можеш да навлизаш в един човек до безкрай. Има допустимост. Срещите ми с тези хора ме научиха и на търпение. Наум Шопов го чаках 14 години, АББА – 30. А аз съм припрян човек. И аз бързам. Но се научих, че с тези хора трябва да бъдеш търпелив.

От всички звезди, за които си разказвал, от кой научи най- ценните уроци за трудни моменти в живота?

От всеки съм взел по нещо. От Цветана Манева съм се научил, че животът ни е даден, за да се справяме. От Стефан Данаилов се научих, че колкото по- рано разбереш, че не може всички да те харесват, почитат, признават, толкова по- безболезнено ще остарееш. От Катя Паскалева научих, че да мълчиш, не означава да си съгласен. Толкова много учители и съм толкова щастлив, че ги имам, че съм се докоснал до тях, че сме споделили период. Че моят живот е бил споделен с тях. Безценно е.

Ти правиш друга журналистика, не тази от злобата на деня, но и ти си имал момент в професионалната си биография, в който си се занимавал с драмите на деня: бил си разследващ журналист. Защо избяга от този вид журналистика?




Бях стажант, учител ми бе покойната журналистка Радостина Константинова и то именно в този жанр. Отвратих се от политиката, от задкулисието, от т.н нов елит. И то се отвратих в години, в които все пак там имаше личности като Петър Дертлиев, Стефан Савов, имена, други човешки мащаби, друго живеене. Днес в българския парламент, с малки изключения, има пустота и празнота. Там са хора, които със сигурност не са конкурентно способни в професиите, които биха упражнявали, ако не бяха в този парламент. За мен е много важно, независимо дали споделям или не дадени политически идеи и виждания, но се респектирам от хора, които са специалисти, професионалисти в дадени области. Не пенкилер, не демагози, не лаладжии. Професионалисти! Защото няма политици, с изключение на Стамболов, които ще бъдат запомнени. Особено от най- новата ни история. Те са толкова тленни, че забравата ги връхлита в момента, в който слязат от политическия Олимп. Политическият Олимп е измамно място за разлика от театралния, филмовия, творческия Олимп. Там е другото НЕЩО. Затова Стефан Данаилов завършва книгата си с думите: „Искам да ме запомнят като Стефан Данаилов, български актьор. Не Стефан Данаилов български политик“. И аз мисля, че той ще бъде запомнен точно така.



За какво не дават Жоро „Оскар“ в живота?

О, за толкова много неща не дават. Но със сигурност не дават „Оскари“ за болката. А тя е съпътстваща човешкият живот, особено много и дълго съпътстваща творческите натури. Стефан Данаилов например изглежда лек, Бонвиван, човек с чувство за хумор. А толкова болка е събрал, толкова тъга и самота, и то не само през последните години. Като млад не е имал време да се усети. Много от тези хора са обречени на публична самота. Те може и да се усмихват, да са желани, камери, но в чувствителния човек винаги има една болка, че не е достатъчно добър, или че не се е справил достатъчно добре. Разочарования, болка, съмнения. Той усеща повече от нас, другите неприемането, завистта, злобата. Тези хора са много чупливи. И аз се радвам, че те се осмеляват да говорят за това. Но и днес няма по- голяма сила, никога не е имало от истината. И на Стефан Данаилов му е било необходимо време да го проумее: че лъжата може да се върне като бумеранг. А че истината, каквато и да е тя, ти помага да продължиш. Вярвам в истината. Както вярвам в това, че болката е полезна. И че за нея няма „Оскари“.

Разбра ли кое пречупва великите, големите хора?

Много неща. През тях животът преминава по един много по – болезнен начин, отколкото при нас. Това са хора, които усещат всички вибрации на времето, несправедливостите му. Те не живеят под похлупак. Те са чувствителни. Чувствителният човек не може да не се вълнува от трагедиите, от несправедливостите, от престъпната небрежност. Това може да не се случва в твоя двор, в твоята къща, но то се случва. И то е у теб. И затова тези хора на сцената или на екрана ни вълнуват, защото всичко е преминало през тях. Те имат една свръхсетивност, непозната за мнозина от нас.

Ти самият как балансираш, в толкова чужди животи, други времена?

Вълнувам се.

Не депресира ли това?



Не, депресия не. Но има изчерпване. Има необходимост да съм в тишина. Да съм с най- любимото същество в живота ми- моята дъщеря. Трябва да свалиш товара. Макар че това не е товар. Правя го доброволно. В България, освен че правиш това доброволно, влагаш лични средства, време, но и нямаш право да не го направиш по най- добрия начин. Защото тези хора заслужават. Утре мен няма да ме има, но когато тези хора ги няма, трябва да има документи за тях и те да вълнуват тези, които няма да ги познават. А затова се искат средства, време, търпение обгрижване, внимание, любов, отношение. Аз също съм човек, който се съмнява. Но тишината, спокойствието, планината, обкръжението на близки хора, които ми дават спокойствие, ме зареждат. Добрата книга, филм, музиката, музиката на АББА. Всеки си намира своя начин за релакс.

Би ли се доверил на някой след време да разкаже твоя живот на филм? „НепознатиТЕ .. Георги Тошев“?

Не знам доколко моят живот би представлявал интерес за такъв филм. Но аз няма какво да крия. Аз не съм имал никога успехът и популярността на хората, за които правя филми, но съм имал моменти, когато съм бил на фокус, без да искам. В работата си съм минал целия диапазон от харесване до нехаресанае, лъжи, клюки, жълтении, глупости, благодарение на любовта на близките ми, на семейството ми, на приятелите ми, човек се успокоява. Когато знаеш кой си, когато си ти, няма проблем. Отстояването на независимост, на автономия, е нещо много важно. Особено в медиите, особено в това трудно време. Да, имаш трудни моменти, може и да останеш без работа, и на мен ми се е случвало, но знам: винаги ще бъда необходим. Защото това не зависи от другите. Да си необходим зависи от теб. От собствената инвестиция и жертви, които правиш, за да бъдеш добър, в това, което си избрал. Да бъдеш адекватен на времето. И аз познавам хора в областта на културата, които са такива: една Лили Иванова, която ме допусна да направя филм за нея, тя е такава. Тя е непрекъснато такава. Може да не я слушате, но но не може да нямате респект. Защото няма толкова адекватен на времето си човек, който на годините, на които е, е като удивителна на сцената. И няма равна. И няма конкуренция. И не се задава конкуренция. Затова Лили Иванова пълни зали. А другите пеят в клубове.

„Другата България“ ли трябва да спаси тази България, или са две паралелни вселени?

Дълга тема. Навсякъде присъстват и двете Българии. Светът е голям. И в Другата България може да видиш тази България, и в тази България да срещнеш Другата. Нещата за хубаво или зло, се омесиха. Не знам обаче, аз съм от хората, които искат да има една България тя да е цяла, единна, монолитна, да е красива, съхранена. Да има самочувствие тази България. А не си литкаме на глупостите на псевдопрофесори, които ни обясняват как в света нямаме равни, как сме най- древната история, през Динковци и Пери и други, които ни убеждават в други неща. А всъщност България е в реалното ни самочувствие, че живеем на красиво място, макар и объркано. Ние сме объркани, но принадлежността ни към тази страна е изконна. Това е нещо, което не можем да променим и нещо с което трябва да свикнем. Да бъдем спокойни и спокойно, без залитане, да обичаме.Но не само тази България, а да правим стъпка по стъпка тя да бъде едно по- добро място за живеене.