Тя е Стихийно бедствие. Едно към едно. И в живота, и в на сцената. Отнася. Всичко, което не може да удържи на темпото й. На смеха й. на тъгата. На сцената и в живота. Свикнали сме да ни разсмива. Да й се радваме. Да ни въодушевява и да прави живота ни по-поносим. Приели сме я за нещо Свръх. Извън нас. А се оказва същата като нас. Свръх е само неуморимостта й. Енергията, виталността. Страстта и чувството по живата и за живота. Смехът й. Иронията да се надсмива на всичко, което иначе гризе душите ни човешки. Затова е голяма. Затова велика. Затова е в Гинес. Защото и на днешните си 94 прекрасни години, тя е на сцената. След броени дни ще й се радват и българите в Нюрнберг, на "Госпожа Стихийно бедствие". Затова е неподражаема. Единствена. "Една фурия на ..94"..

Уникално явление за българския театър, за българския културен живот.

Тя изпълва със съдържание максимата, че клоунът винаги е тъжен. Признава, че в действителност е твърде самотен и тъжен, вглъбен в себе си човек, който не обича да живее по правила, не долюбва светския шум и лицемерие. Уютно се чувства в своя дом и двете непослушни котки-кучето Джеки. И книгите, които макар с лупа, продължава да чете. Затова и в артистичния свят минава за най- четящата актриса и преди всяка роля се запознава подробно с автора, творчеството му и епохата, в която е творил. .Любимият й автор е Иван Бунин.

За приятели споделя също, че вечер заспива с приказки от касети и така бяга от светската злъч, помия и суматоха. В което може би се крие и тайната на вечно живото момиче в нея.
Десетки театроведи, почитатели на театъра от десетилетия търсят тайната на нейната невероятна сценична и житейска енергия. Тя самата признава, че няма такава. Всъщност, само веднъж, на премиерата на биографичната си книга, пред почитатели и приятели, може би без да иска дори за самата себе си, тя изтърва следното: „ Не се преструвайте и бъдете истински. Само тогава ще ви оценят".

Малцина знаят, че истинското й име е Стояна-Мария, но за артистичния свят, за България, тя си остава „госпожа Стихийно бедствие", госпожа министершата или просто как, Сийка".



- Има ли българинът живо чувство за хумор и продължава ли да се смее и днес, въпреки трудното време?

-Да, българинът има чувство за хумор, дори много силно развито.

- Как пази това си чувство българинът: защото по душа е Андрешко или защото е малко аристократ?

- Чак аристократ.. не. Андрешко? А защо да не е Андрешко? Лошо ли е да си Андрешко? Та Андрешко не е лош герой, напротив, той спаси един човек. Да, Андрешко го има у българина, макар че ние сме и малко завистливи понякога. Ние сме малко каращисана работа. Много не ми е ясно точно какви сме. Снощи си говорихме по този повод с колеги, малко сме така каращисана работа: оттук-оттам, оттук- оттам. Минаваме за славяни, ама не сме чисти славяни. Аз например, така като ме гледате, какво славянско имам в лицето си? Нищо. Аз съм си направо потомка на Аспарух. Това пък е хубаво, защото българинът е способен и талантлив. Ето вижте сега колко наши се изнасят навънка, за да правят големи работи по Америка, Африка, математици, физици, разни други. Светът ги иска и ги търси.Много българи вършат такава хубава работа, защото са умни! А тук у нас още нищо не е влязло в релси. Не умеем да си ценим ни умовете, ни талантите, както трябва. Затова. Е, това вече не знам откъде сме го взели. Но аз мисля, че сега полека-лека, като се поразшири работата, като не останахме сами затворени, а вече сме отворени много повече към света, надявам се много неща да цъфнат и при нас. Неща, които стоят малко затворени някъде и българинът тепърва ще покаже кой е.

- Хора, които ви познават отблизо твърдят, че една от тайните ви е вечно живото момиче във вас, което ви дава сили и енергия, чар и хъс да продължавата да сте на сцената, неуморна и все така ентусиазирана .Как го пазите живо това девойче?

- Това е въпрос на който не може да се отговори. Такъв ми е генът, аз не го правя нарочно.Аз не живея по рецепта, като другите хора: сега това, после другото, това така, онова -инак. Живея си по моя си начин. Не следвам правила това, а живея малко по-свободно, извън правилата на хората. А и кой знае какво дреме в мен?! Ние тук сме малко бамбашка- какви ли не са минавали. Знам ли каква кръв дреме у мен?

- Навремето се връщате отново в страната заради носталгията. Ако сега трябва да се върнете в Прага отново...

- ...няма да се върна..

- .. Има ли нещо, за което съжалявате заради завръщането си тук?

- Имам толкова неща за които съжалявам, но няма сега да ги разправям тука.

- А несбъдната мечта имате ли ?

- Кой няма несбъднати мечти ? Всеки има, но моята не е нещо специално. Даже тя не е само една. Много неща изпуснах в живота, но така са се стекли нещата, може би така е трябвало. Не бива да се жали за нищо. Не бива!

- През всичките тези години на сцената, чрез всичките тези пресъздадени образи, има ли нещо, което не казахте на публиката си, на хората?

- О, много неща. Но понеже съм в града на розите сега, искам да кажа нещо във връзка с розите. Понеже аз съм учила класическа филология, моят преподавател Балабанов, има есе, което често си препрочитам и което много ми харесва. Той в него казва: „когато младите моми станат рано, към 3-4 часа, да берат уханното цвете, те всички берат живото цвете, а са закичени тук, на ревера си с едно изкуствено цвете. С една изкуствена роза". Ето, вижте, вниквате ли какво иска да каже той? Ние не ценим това, което имаме, а все се стремим към нещо друго, често изкуствено, не наше, неистинско, не живо. Ами покажете тука истинската, живата роза, бе, не изкуственото! Защото ние я забравихме. Забравихме всичко хубаво, което имахме и имаме.


Интервюто е публикувано във вестник "Трибуна Арсенал"