Росен Дончев живее в Казанлък. Макар и свързан с града повече от 15 години, той идва да живее тук през 2014-а – като част от семейството на Галерия „Ателието“. Чудно място, създадено от художничката Ваня Запрянова, с която живеят и работят, вдъхновени от изкуството. Росен е добре познат художник не само в Казанлък и родното му Габрово. Години наред работи в Националния музей „Етър“. Пише. Повече – стихове. Не защото по диплома е филолог. Защото такава е природата му. Творческа, водолейска. Не може без това. Верен на природата си, преди пет години той напуска ръководната позиция в отдел „Култура“ на Община Казанлък след кратко пребиваване – едва шест месеца. Тясно му е там, предпочита да рисува и пише. Не минава ден без да прави това. Росен Дончев има редица собствени изложби и участия в съвместни проекти. Илюстратор е на стихосбирката на Силвия Недкова „Евангелие на тревата“.
Преди малко повече от месец Росен Дончев пое председателството на секцията на СБХ в Казанлък.

- Г-н Дончев, оглавихте Съюза на българските художници в Казанлък с идеята за много нови проекти. Започна ли вече това да се случва?
- Да, по предложение на художника Румен Петков по време на събрание на СБХ - Казанлък, поех работата на председател. СБХ е място, където присъствието е абсолютно доброволно. Това е доброволно начинание, което аз смятам, че има още смисъл. Въпреки многото думи, включително и в Казанлък, че това е казионна организация, аз не споделям това мнение. От дете мечтая за СБХ. И към този момент сдружението за мен не е загубило смисъл. Напротив. Не от сега имаме идеи за толкова много неща. Дори за краткото време от месец насам се случиха много неща. Опитваме се да правим много неща. Първият ни проект е създаването на постоянен фонд от живописни творби, като начало – 20-25 на брой. Фондът, с намерението да бъде собственост на града, ще бъде придружен с издаването на малък каталог на художниците, които участват в сбирката. Идеята е тази сбирка да представя нашите художници и да пътува на различни места, към различни галерии. За нас това е много интересен и важен проект. По-далечното намерение е колекцията да бъде показана и в побратимените на Казанлък чуждестранни градове. Потърсихме и подкрепата на Община Казанлък, но в ситуацията на пандемия нещата се отложиха във времето.

- Наскоро залата на „Искра“ 4 получи името на Иван Милев. Обществото в Казанлък прие това нееднозначно. Ваша идея ли е това?
- Да, някои среди приеха това с неразбиране. Имаше и коментари в социалните мрежи. Дори лично срещу нас от „Ателието“. Не крия, че с Ваня сме огорчени. Ние не спираме да създаваме. Работим за изкуството. Винаги сме правили точно това. Така живеем. Държа да кажа, че предложението, тази знакова за Казанлък зала да се казва „Иван Милев“, в никакъв случай не е наша амбиция, нито на членовете на СБХ, да се сравняваме с величието на този гениален български художник, родом от Казанлък. Такива коментари имаше. Новото име на залата, според нас, ще допринесе за популяризирането на Иван Милев и неговото творчество, за което младите казанлъчани, за съжаление, не знаят. Казанлъчани да научат и запомнят това име, такъв е смисълът на идеята. Това е и залата, където по традиция ще предстои годишната изложба на членовете на СБХ в града. Това са около 15 художници. Вярно е, че имаме и автори от Казанлък, които избраха членство в СБХ в други градове, но това е свободен избор. Димитриос Пападакис е първият председател на сдружението и негова е заслугата за регистрацията на СБХ в Казанлък и за началото на активната ни дейност. Съюзът тук вече живее свой живот и, според нас, има какво да направи и в помощ на своите членове.

Росен Дончев

- А Есенният салон? Роди се на „Искра“ 4, после отиде в Художествената галерия. СБХ ли го върна тази година в КДК?
- Организатор на Есенния салон сега бе Община Казанлък. Председателството на СБХ смята, че най-ценната награда в едно такова събитие, е признанието да бъдеш отличен. Приветстваме решението на Общината наградите да нямат силата на откупка. Така считаме, че авторите ще бъдат стимулирани да покажат най-доброто от своята продукция през изминалата година.

- Шеговито наричате себе си „пришълец“ в града. Как един пришълец вижда сегашния културен живот в Казанлък?
- Казанлък е едно чудесно място за живеене. Не съм се колебал, когато дойде възможността да живея и работя тук след 19 години на Етъра. Но сякаш липсва формално мястото, където хората, които правят култура тук и хората, които имат нужда от нея, да се срещат. Мисля, че това не се получава, защото няма как да се получи срещата, когато се робува на нечие его. Такова място може да бъде Художествената галерия, може и друг културен институт. Напоследък такова място се очертава Алиолувата къща, която се стопанисва от общинския театър. Смея да споделя, че идеята това прекрасно място да се даде точно на театъра, възникна при моето присъствие като ръководител на отдел „Култура“ в Общината преди пет години. Радвам се, че мястото се очертава като интересен и жив културен център. Нещо повече, в месеците на пандемията театърът на Казанлък, благодарение на сцената на открито в Алиолувата къща, се превърна в една от най-играещите, най-работещите трупи в цяла България. Това място за театъра е едно спасение! Радвам се, че ние от „Ателието“ сме част от това. Там са част от нашите срещи с децата на Казанлък и по-възрастната публиката от ценители на нашето изкуство – в изложби и други творчески събития.

- Вие сте част и от постановъчните екипи на театрални проекти, сред които и много обичаната "Нощта преди Албена“…?
- Това е предизвикателство, в което участваме с удоволствие. Работим и по новия спектакъл с тракийска тематика, по текст на директора на театъра Димитър Кабаков, с когото се познаваме отдавна. Режисурата отново е на Светлин Ивелинов, както и на „Албена“, където правихме сценографията и костюмите. Новата постановка се очертава да стане много интересна, ще експериментираме с мултимедия, видео и кукли. Готвим дори пърформанс. Ще се играе и на открито. Екипът е чудесен!

- Обичате експериментите. Преди почти година показахте синтетичен подход чрез съчетанието във Вашата изложба на изображения и текст. Правили сте го и в други проекти...
- Имам слабост към съчетаването на Образа и Словото. Търсим връзката: поезия – рисуване – театър – музика. Не спираме да го правим. Ако има ден, без да съм нещо нарисувал или написал, той е загубен ден. След младежките ми опити за в. „Студентска трибуна“ и вестника на Самоков, дълги години не бях писал. Но това се случи отново в Казанлък. Думите ме направиха цялостен, особено след идването ми в Казанлък, откакто работим с Кабаков. Постепенно нещата дойдоха на мястото си. Идва ред и на новата ни идея – „Два билета за театър“. В „Ателието“ работим и по нов поетичен проект – „Камъчета в обувките“. Ще присъствам като автор и в новия брой на сп. „Кула“. Не държа непременно да издавам книги, по-скоро създавам цикли от текстове, свързани с визуализации.

***
Последни си тръгват
старите истини
оставят за спомен
малко небе
в празната делва
на спрялото време
в звездната делва
на сляпото време
А вътре
в бездната плуват
рибни пасажи
от сребърни думи
и празни черупки
от чужди слънца...

***

- А какво стана с „Шевицата“?
- Това е много интересен наш проект – с възможности за участие с различни погледи към темата, както на млади, така и на утвърдени автори – пишещи и художници. Той стартира тази година и продължава. Имаме и покана от галерия „Видима“ в Севлиево. Но, както и в други случаи, пандемията забавя и тази реализация, включително и представянето в Япония.

- Всичко, което правят хората като Вас в Казанлък, стига ли до хората в града, намира ли достатъчно широк отзвук?
- Това не е проблем само за Казанлък. Няма достатъчно разгласа за хубавите неща, които се случват. И тук, както и в други градове, хората не познават добре своите творци. Допълнително влияе и обстоятелството, че често хората, които създават изкуство, са си самодостатъчни сами на себе си.

Интервю на Диана Рамналиева, автор във вестник "Трибуна Арсенал"