Филип Димитров: Политиката не е проект, тя е въпрос на доверие

Филип Димитров е български политик от Съюза на демократичните сили (СДС). Като министър-председател на България е начело на правителството от ноември 1991 до 30 декември 1992 г.

Филип Димитров е роден в София. Учи в Английската езикова гимназия. Завършва право в Софийския университет, след което работи като адвокат във Втора адвокатска колегия. През 1990 г. става заместник-председател на новосъздадената Зелена партия, която влиза в състава на СДС. През август е избран за заместник-председател, а няколко месеца след отстраняването на Петър Берон – за председател на Координационния съвет на СДС. Остава на поста от декември 1990 до края на 1994 г.

Като лидер на СДС през ноември 1991 г. Филип Димитров съставя правителство на малцинството.

На 30 август 1992 г. президентът Желю Желев свиква пресконференция в Бояна, на която критикува остро правителството на Димитров, че е обявило война на медиите, синдикатите, църквата, президентството и извънпарламентарните политически формации. Събитието влиза в историята под името „Боянските ливади“. През октомври 1992 г. правителството на Димитров внася вот на доверие в парламента, но губи гласуването, тъй като ДПС не го подкрепя и така пада от власт.

След загубата на изборите през 1994 г. Филип Димитров се оттегля от ръководството на СДС. След връщането на Съюза на власт той е последователно представител на България в Организацията на обединените нации в Ню Йорк и посланик на България в САЩ. През 2010 година е определен за ръководител на постоянното представителство на ЕС в Грузия.

Народен представител в 36-ото, 37-ото и 40-ото Обикновено народно събрание. В началото на юни 2008 г. обявява, че се отказва от депутатското си място и ще се занимава с преподавателска дейност. Преподава в Американския университет в България, в Университета в Торонто, в Кристофър Нюпорт Юнивърсити – Вирджиния и в Нов български университет. Почетен професор в НБУ.

През октомври 2015 г. е назначен за съдия в Конституционния съд

Филип Димитров е автор на два исторически романа – „Ибо живяха, Господи“ и „Братя“, както и на романа с евангелска тематика „Светлина на човеци”, публикуван и на английски език.

Автор е и на книга за деца и възрастни „Истинската история за рицарите на кръглата маса“. Преди броени дни Филип Димитров представи последната си книга „Братя” в Казанлък.

- Г-н Димитров, в нашата най-нова история Вие оставате като първия демократично избран министър-председател на България. Как Ви изглежда страната за времето от Вашето управление през 1991-1992 до днес?

- Разликата е огромна и всеки човек, който не е сляп или злонамерен, би трябвало да може да го види. България извървя дълъг път. Нищо на този свят не е съвършено, сигурно има много неща за дооправяне, много кусури могат да се намерят, но като цяло България е една страна, която има своето място в западния свят, която принадлежи на това, към което повече от столетие са се стремили нашите предци и тя е страна с функциониращи демократични институции. Тук веднага някой обикновено скача и казва: „Ами еди какво си съвършено ли е?“ – Не, не е съвършено, както и демокрацията не е съвършена. В такива случаи аз упорито и настойчиво цитирам отново и отново онази фраза на Чърчил, която гласи: „Демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали“. Да, винаги има какво да се желае, винаги има какво още да се направи. България започна от едно твърде незавидно положение и в момента разликата е огромна.

- Вашето правителство следваше политиката „Смяна на системата“. Смятате ли, че тази смяна стана по възможно най-добрия начин?

- Много е трудно да се отговори на такъв въпрос, защото всъщност се свежда до това „Какво щеше да бъде, ако беше било“. Не знам какво щеше да бъде, ако беше било... Виждаме, че във всички източноевропейски страни, където настъпиха такива огромни промени, в които имаше антикомунистически революции, съществува достатъчно голяма доза неудовлетвореност ту за едно, ту за друго. Никой не е намерил съвършения път. Мисля, че ние направихме това, което можехме да направим в тази историческа обстановка, в този контекст и при наличните очаквания на българските граждани. Сигурно някой е могъл да направи нещо по-добро, но, за съжаление, го е нямало на терена.

- Изминаха 27 години от вота на доверие, който поискахте. Изкушавам се да Ви попитам – не съжалявате ли за него? Не считате ли, че без този вот на доверие нещата можеха да тръгнат в друга посока?

- Откровено казано, всеки път, когато чуя за този вот на доверие ме докарвате почти до сълзи, поради това, че показва непознаване на тогавашната ситуация. Вотът на доверие беше най-естественото нещо, чиито благоприятни последици бяха, че СДС оживя и успя да направи второ правителство, което някак си да придвижи нещата още по-нататък. Някой явно си фантазира, че властта е нещо, което ти си вземаш веднъж, слагаш си го в джоба, носиш го със себе си и повече не го оставяш. Няма такова нещо. Властта зависи от конфигурацията на представителните институции. Ние бяхме загубили мнозинството в парламента. Имаше един-единствен инструмент, с който можеше да бъде предизвикано или разклащане на пластовете и спечелване на малко време, или разпад на парламента и нови избори, и, разбира се, трети вариант – тази операция да не успее. Този единствен инструмент беше вотът на доверие. Аз го използвах. Е, оказа се, че той не доведе до тези желани последици, но нищо в политиката не е гарантирано. По-добре ли би било, ако бяхме останали да си чоплим пръстите и да не можем да направим нищо, загубили мнозинство и загубили възможността да продължим нататък. Тогава, вероятно щяхме да се снабдим с етикета „тия за нищо не стават и за нищо не ги бива“, и може би щеше да бъде по-зле.

- Свидетели сме, че ситуацията със СДС, особено през последните години, не е съвсем оптимистична. Символът на синята идея става все по-малко разпознаваем в политическото пространство...

- Аз даже съм учуден,че ние продължаваме да говорим за СДС, да отбелязваме СДС. Ако погледнете това, което става в другите европейски страни, нима някой може да посочи съществуваща „Солидарност“ или „Гражданският форум“, или партията на Антал в Унгария – тези най-представителни организации, които извършиха промяната?! Нито една от тези формации не оцеля. Изглежда, че историята е жестока в такива случаи и ние едва ли имаме основание да й се сърдим. Въпросът е, че България продължи да върви, макар и с много сътресения, особено едно гигантско, по същия път, по който ние се опитахме да я насочим.

- Според Вас, в днешното дясно припознава ли се ГЕРБ?

- Да, очевидно, щом си член на ЕНП, водиш политика, която в крайна сметка следва тези стандарти и хората те избират три пъти, вероятно би трябвало да приемем тъкмо това. В момента голямата партия, представител на десницата в България, е ГЕРБ и по това не може да има никакво съмнение. Всичко останало са коментари кой бил автентичен и кой не бил, но фактът е налице.

- В този контекст, Вашият модел на управление в каква степен се доближава до модела сега?

- Аз имах повод да казвам на няколко пъти, че неща, които моето правителство се опита да започне, бяха направени през последните десетина години. И това е причината, поради която мисля, че България се намира в това благоприятно положение, в което се намира сега. Не може да се изисква всички неща да бъдат поставени по еднакъв начин, но когато чуя да се говори, че в България имало диктатура или някакви такива чудесии, които напоследък бяха много популярни по повод разни политически събития, аз недоумявам. Защото, когато човек говори за политика, трябва да си дава сметка, че политиката не е проект. Това не е „ние ще направим едни действия, за тях ще намерим едни спонсори да дадат едни пари и след това ще ги отчетем в един доклад“. Политиката преди всичко е въпрос на доверие. В политиката хората не могат да решават всеки един проблем и, когато се опитват да правят това, обикновено резултатите са трагични. Затова има представителни институции и те избират някого, на когото дават своето доверие. Политиката е въпрос на доверие - това означава, че трябва да е ясно кой ще я извършва. И всякакви приказки, че много персонално било... естествено, че е персонално. Нима някой може да си помисли, че може да се говори за примерите, да речем в Европа, без да се споменават хората, които извършват съответните политики?! И на второ място е естествено да се очаква, че именно гласът на хората определя приемливостта или неприемвливостта на един модел. Иначе казано, ако те избират три пъти, това показва, че по някакъв начин отговаряш точно на това, което хората очакват от теб.

- Съвсем наскоро приключи срещата на българския министър-председател Бойко Борисов с американския президент Доналд Тръмп. Вие как оценявате това посещение на българския премиер в САЩ?

- Само трима от всички министър-председатели на България досега са влизали в Овалния кабинет. И единият от тях прави това няколко пъти, което, само по себе си, е доста впечатляващо. Това първо. Второ, мисля, че е много опасно, когато резултатите от външно-политическите действия се мерят на килограм. Умирам, когато Ваши колеги започнат да питат: „А какво донесе еди кой си от еди къде си?“. Дами и господа, това не е като да отидеш в БИЛЛА, цитатът не е мой. Но по-важно е не това, което донасяш със себе си, колкото това, което оставяш след себе си, т.е. отношенията, които си създал, доверието, което си събудил, перспективите, които са се начертали в резултат на това и най-вече – възможността оттук-нататък да има развитие. Така че, моят отговор е, че очевидно това е много положително.

- Всъщност, отказахте ли се окончателно от политиката?

- Ами да, мисля, че това е нещо, по което никой не би трябвало да има съмнение. Аз не съм се отказвал от политиката дотолкова, доколкото я следя и дотолкова, доколкото като всяко човешко същество имам своите политически убеждения и не мога си ги оставям вкъщи, когато ходя на работа или правя нещо друго. Но да участвам активно в политиката, т.е. да се явявам на избори и други такива неща, мисля, че времето ми по един много категоричен начин е минало. И мисля, че всеки трябва да знае кое докъде трае.

- Г-н Димитров, няколко думи за новата Ви книга „Братя“, която представихте в Казанлък. Връщате се назад в Средновековието. Извор на какво е за Вас това историческо време, какво в него Ви вдъхновява?

- Ако сте забелязали, аз поначало правя такива неща. Всичките ми публикувани книги повече са на историческа тематика. Тази епоха за мен е интересна, това е епохата на българската християнска империя, на Първото българско царство след приемане на християнството. Много е трудно да каже човек защо пише нещо. Това, което е важно, е да се надмогне този ограничен подход да мислим за България като, едва ли не, находяща се на друга планета. Тя е част от света днес, но тя е била част от света и тогава. И за да бъдат разбрани нещата, които стават през тази епоха и, ако щете, да бъде разбрано и мястото на България, има смисъл да се видят всичките сложни взаимоотношения, които царят в този момент в околния свят, в европейското развитие в момента. Иска ми се малко по-релефно да видим собствената си история, за да не бъдем поставени в положението да бъдем отклонявани с плоски коментари.

Преди представянето на книгата "Братя" в Казанлък с участието на големия български актьор Руси Чанев, Филип Димитров получи документален сборник от поредицата архиви на ДС. Той му бе връчен от Методи Маринов от името на сдружение "Демократичен Казанлък", по чиято покана експремиерът на България бе в града на розите.