Интервю с инж. Стефан Папукчиев, директор на Музея на фотографията и съвременните визуални изкуства от неговото основаване в Казанлък

- Г-н Папукчиев, фамилия Папукчиеви е една от известните в Казанлък, която и до днес участва в обществения живот на града. Вашите предци идват от Кукуш, носейки трагичната съдба на бежанците. Установяват се в Казанлък, а „Арсенал“ е мястото, където са работили и дядо Ви, и баща Ви. Какви са най-ярките спомени, които пазите от техните разкази за живота в завода?

- Дядо Тенчо Папукчиев първо е работил в Софийския артилерийски арсенал. Той пристига в Казанлък със семейството си през 1931 година. В София му предлагат да избере къде иска да работи: в двореца или в „Арсенал“, който вече се е преместил в нашия град. Избира Казанлък. Дядо Тенчо започнал работа в „Арсенал” и е бил един от първите държавни служители. Те имали право да носят фирмени шапки, като по тях са ги разпознавали. Дядо бил майстор и началник на цеха за изработка на дървените ложи и полуложи на пушките. Помня, че имаше медали за дългогодишна работа в завода, но те просто изчезнаха …. Баща ми Иван Папукчиев беше дългогодишен учител в Механотехникум „Цвятко Радойнов“ в Казанлък – в дневния и вечерния курс. След като вечерния техникум бе закрит, той започна работа в „Арсенал”, в Завод 8 – електролабораторията. Попадна в чудесен колектив! Бързо завоюва уважението на началниците и колегите си. Няколко години преди да се пенсионира замина за Родопите, където с майка ни Тодорка бяха учители. Той имаше много интереси, знаеше да чете и пише на арабски. Водеше и кръжоци по фотография и негови ученици завоюваха първи места в окръжни състезания.

Малкият Стефан с дядо си Тенчо и баща си Иван

- Разкажете за себе си, професионалният Ви път е доста богат и разностранен?

- Роден съм на 23 август 1952 година в Казанлък. Средно образование завърших в Първа гимназия „Н. Й. Вапцаров“ в класа на Султанка Вълкова. Кандидатствах химия и физика в СУ „Климент Охридски“ и ме приеха в двете специалности. Предпочетох физиката - все пак класната Вълкова беше физик и от там дойде „закваската“. По разпределение работих 3 години в Трявна като учител по физика и възпитател, после една година бях преподавател по физика и математика в с. Кънчево. През 1980 г. реших да завърша задочно Висшия машинно-електротехнически институт в Габрово. До есента на 1981 г. работих като металорезач в ЗИНО-Казанлък. Идеята ми беше да работя на машина, която не изисква особена предварителна подготовка. След като ме приеха да следвам в Габрово, започнах като технолог в Базата за развитие и внедряване към ЗИНО. Постепенно бях преназначаван като конструктор към Базата. Първоначално - конструктор на многовретенни глави за агрегатните машини, а малко преди да завърша техническото си образование - конструктор на агрегатни машини. След демократичните промени ме назначиха за началник на отдел „Маркетинг и търговия“, където работих до 2000 г. Годините бяха трудни. Трябваше да се преорганизира начинът на търговия на вътрешния и външния пазар на ЗИНО. Първоначално създадох отлични взаимоотношения с външнотърговските дружества на „Машиноекспорт“. Постепенно намерих и „собствени“ клиенти за нашата продукция, предимно в Гърция, Турция и др. страни. През 2000 г., заедно със сестра ми Маргарита, основахме наша фирма с две направления: трудово и митническо посредничество. За десетте години на работа на фирмата ни имахме общо около 15 000 клиенти. Приблизително на 1/3 от тях намерихме работа. Постепенно работодателите предпочитаха да работят с нас, защото бяхме експедитивни и подборът ни беше точен. Много добре работихме и с „Арсенал“ АД. Поради влошаване на икономическата ситуация у нас, през 2010 г. фирмата ни прекрати дейността си. Паралелно с това работехме и в социалната сфера: организирахме заедно с отците Салезиани и уважавани наши съграждани фондация „Оазис“. Първите камиони и вагон с помощи в страната получихме ние. Подпомагахме с лекарства и хранителни продукти стотици наши съграждани, предимно деца и младежи.

- Откога датира любовта Ви към фотографията?

- Още през 1957–1958 г. татко си купи един фотоапарат 6х6. Започна да снима и проявява филмите вкъщи. Започна и да копира контактно кадрите. Това ме заинтересува и стъпка по стъпка той ме въведе в магията "фотография”. С годините тези занимания останаха на „втори“ и дори на „трети“ план. За да се стигне до онзи момент, когато попаднах като студент в лабораторията по спектроскопия на плазмата. Имах щастието да работя с един от най-съвършенните спектроскопи за онова време ИСП 62! Трябваше да го илюстираме и да намерим режимите за заснемане на различни спектри. Това поднови интересът ми към фотографията. След завръщането ми от Трявна, се включих в казанлъшкия фотоклуб „Искра“. Още с първото ми участие на обща изложба доайенът Кольо Пейчев забеляза една от моите творби и дойде лично да се запознае с мен. И така постепенно навлязох в тънкостите на фотографията като техника и химия. Работейки в ЗИНО, ръководех и кино-фото клуба към предприятието. Членовете му нарастнаха над 40 души! Уреждахме изложби, проявявахме и копирахме филми и снимки. Проявявахме и монтирахме 8 и 16 мм филми. Подготвяхме рекламни фотографии с големи размери за изложбения център на ДСО „Хидравлика“ в Казанлък и за рекламни материали на завода.Започнах да участвам в различни национални и международни изложби. Къде с награди, къде с диплом за участие … Гордея се, че моя снимка е една от първите, които френското списание FOTO продаваше през Интернет. И така постепенно стигаме до юни 2015 година, когато имах честта да бъда назначен за директор на първия и единствен до момента Музей на фотографията и съвременните визуални изкуства в България, този в Казанлък..

- Привилегия, предизвикателство или отговорност беше това за Вас, тъй като на практика ремонтът на залата не бе приключил напълно, а във фонда на музея нямаше нищо?

Фатоапаратът на Никола Вапцаров и първият български фотоапарат "Еделвайс" се съхраняват в Музея на фотографията в Казанлък

- Определено беше предизвикателство. Нямах си понятие що за работа е това. Но благодарение на подкрепата на всички директори на казанлъшките културни институти и фотографската гилдия в Казанлък, навлязох в същността на нещата. Особено ценна /и до момента/ за мен е подкрепата на кмета на Казанлък Галина Стоянова и на Сребра Касева. Ако някой си мисли, че без институционална и лична подкрепа може да направи нещо – много се лъже!
Не е съвсем вярно, че в началото нямахме никакви експонати. Няколко фотоапарата и други „дреболии“ бяха предоставени от казанлъшки фотоателиета и фотографи. Ценна подкрепа ни бе дадена от ИМ „Искра“- Казанлък: експозиционни витрини, снимки, стъклени плаки, фотоапарати и др. Но нямахме дори стол, на който да си почиваме. После от Община Казанлък ни предоставиха най-необходимите мебели. И постепенно „облагородихме“ базата си. С годините се оборудвахме със съвременна компютърна техника, скенер, принтер, фотоапарат с няколко обектива. Последната ни придобивка е дрон DJI mini2. Много ценна помощ беше, когато ни предоставиха за стопанисване сградата на фотоклуб „Искра“. Тя беше в изключително занемарено състояние, но отново със съдействието на Общината и с наши средства го направхме чудесно място, каквото е в момента. Там преустроихме и почти оборудвахме едно от помещенията за фондохранилище.

- Към днешна дата, колко са музейните единици и кои са най-ценните експонати, които се съхраняват тук?

Ценни музейни експонати - скъп албум с 56 снимки. От архивните снимки в музея семейната е на Дончо Папазоглу

- Трудно може да се каже точният брой, защото от деня на откриване на музея 5 юни 2015 г. до днес почти ежедневно постъпват експонати: фотоапарати, техника, снимки, литература. Не смогваме да ги опишем и класифицираме. Фотоапаратите са над 800, снимките /стари и съвременни/ - около 2000, литература – 600 тома, отделно цели течения на списания, богата колекция от кинопрожекционна техника. Учебни пособия: шрайбпроектори, аспектомати, епидиаскоп и др.
Всички експонати са ни ценни. Чувстваме ги като наши деца и се грижим за тях: почистване, частична реставрация, подготовка за експониране. И все пак можем да отличим няколко: сгъваем фотоапарат от 1880 г., магнезиева светкавица от същия период, фотоапаратът на поета Никола Вапцаров, фотоапарат на художника Теню Пиндарев, шпионски фотоапарати от 30-те години на ХХ век, обектив от първата телевизионна камера, с която е започнало излъчването на национален ТВ-ефир в България, викторианска дагеротипия от 1860 г., второто издание на първото ръководство по фотография с автор казанлъчанина Стоян Георгиев. Едни от последните ни придобивки, експонирани след реставрация, са два фотоапарата на т.н. „амбулантни“ фотографи. Такива експонати, доколкото ми е известно, няма в никоя сбирка в страната. И още, и още …

- Зная, че дарителството има съществен принос за създаване и обогатяване на музейната сбирка, бихте ли посочили най-ревностните помощници на музея?

- Два часа преди откриването на музея получих първото дарение: книга за рода на г-н Стефан Саранеделчев, в която пише за негова родственица, първата жена фотограф в Казанлък. При откриването получихме още дарения с голяма историческа стойност. Сутринта на следващия ден получихме първия ни официално дарен фотоапарат - ФЭД5 от Владимир Комсийски. И така – до ден днешен. Или, както се шегуваме: „Ако искате да изхвърлите нещо – изхвърлете го при нас!“. Добрите ми взаимоотношения с дарители не само от Казанлък, а и от страната, и доверието, което имат към мен и институцията, спомагат да получаваме даренията. Големи дарители са ни Петя Големанова, ф.х. Александър Иванов, инж. Сашко Кръстев и неговата съпруга Бонка, Антони Цанков, Николай Вапирев и много още други.

- След близо 8 години съществуване, Музеят на фотографията и съвременните визуални изкуства успя ли да извоюва своето специфично място в културния живот на Казанлък?

- Да. За изминалите 8 години Музеят на фотографията стана притегателен център на българските фотографи. В залата за временни изложби сме организирали над 130 изложби на български фотографи от различни епохи. Пред казанлъшката публика са се представяли най-значимите имена. Няма да ги изброявам, за да не пропусна някого. През тази година програмата ни е впечатляваща, а афишът ни е пълен. Налага се да предлагаме на желаещите да експонират при нас за 2024 година. И нямаме отказ! Освен изложби, правим прожекции на филми, на кадри от различни експедиции, представяния на книги, детски утра, благотворителни акции. Разполагаме с пиано на 116 години, дарено от Община Казанлък, което позволява музикален съпровод на вернисажи и концерти от класическа музика. Пространството пред музея дава възможност за организиране на различни събития от април до октомври. Гостували са ни много известни музиканти като Мелих Гюзел, Теодосий Спасов и др. По време на традиционния „Джаз фест Казанлък” голяма част от проявите се провеждат при нас. Партнираме си с национални и регионални музеи, регионални държавни архиви, издателства, общински и държавни училища… Така успяхме да повишим популярността на музея. За съжаление, все още нямаме активни контакти с туроператорски фирми, но смятаме тази година и това да се промени.