Да се състезаваш с Гугъл

Или как журналистът Румен Стоичков събира историите на стотици български селища, манастири, местности, за да възстанови късче по късче паметта за забравената България

Неговият глас със сигурност сте чували в „Нощен Хоризонт”. Мек, топъл, спокоен. За релаксация след дългия ден ви трябва точно това – глас, който да ви отнеме напрежението и да ви поведе в по-красивия свят наоколо - светът на изкуството, на творящите и на мъдрите хора. Този глас принадлежи на радиожурналиста Румен Стоичков. Завършил е българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски" и повече от 20 години работи в нощния блок на Българското национално радио. В своите над 1200 радиопредавания е срещнал слушателите с изключителни личности, запознал ги е с невероятни места и събития. Като журналист е обиколил надлъж и нашир България, за да направи едни от най-хубавите, най-истинските и най-вълнуващи репортажи от стотици кътчета на страната ни. Автор е на повече от 2000 репортажа, интервюта, анкети.

С перото и с гражданската си позиция Румен Стоичков е спечелил редица престижни награди. През 2005 година е отличен със специалната награда на Медийния фестивал в Албена за репортаж от психиатричната болница в село Пастра. Две години по-късно е носител на Годишната награда на Съюза на българските журналисти за репортерско разследване за униженията, на които са подложени българските граждани, пътуващи из Европа, от нашите фирми превозвачи. През 2012 година отново е награден – за репортажа му от Източните Родопи, а през 2015 година печели Националната награда „Съкровищата на Панагирик” за цялостно журналистическо и литературно творчество и обществена активност. През 2016 година е носител на грамота от журналистическите награди, наречени на името на журналистката Валя Крушкина. От 2008 година е главен редактор на детското списание „Аз съм българче”.

Има четири издадени книги - „Преди забравата”, Из стръмнините на България”, „Някъде там” и „Сърце на длан”, които представи в Казанлък в навечерието на Националния празник Трети март тази година. В тях той описва над 250 селища, процъфтяващи някога, а днес по-голямата част от тях оставени на изживяване, опустошени от времето и човешкото безхаберие. Книгите на Румен Стоичков са своеобразен „Пътеводител на родолюбието: Щрихи от забравената България”, защото точно тези две линии се преплитат в неговите репортажи, пълнокръвно изградени от многобройните срещи на място, подплатени с исторически факти и любопитни предания. Обич и тъга към към едни хора, села, кътчета от нашата България, за които времето сякаш тече в обратна посока.

- Г-н Стоичков, какво е първото чувство, което изпитвате, когато попадате на тези забравени от хората, от държавата, че и от Бога, места?

- Където и да попадна, избирам мястото по неговата красота. Някак си това ми е вътрешната нагласа, вътрешният ориентир. Гледам най-напред на мястото като турист. Привличат ме села, които са на баирчета, в склонове, закътани в горички, тази причудлива красота на България страшно ме привлича и аз постепенно започнах да описвам такива села. Не че имам някакви възражения към селата в полето и равнините, но, попадайки във всяко едно от тези селца, първата ми цел е да направя радиорепортаж, все пак съм радиожурналист.

Бил съм на около 2000 места в страната и моята задача е да събера информация за днешното битие на нашия сънародник, за начина, по който живее, за пътищата и дупките по тях, за изчезналата връзка с общинския и областния център, за изчезналата държава, за това че общественият транспорт все по-рядко влиза, ако въобще влиза на тези места, за изчезналите аптеки, за рушащите се читалища, за едва крепящите се църкви и затворените училища... Всичко това ме е вълнувало и съм искал да разкажа за теглилата, пък и за хубавите неща, не всичко е лошо. Но покрай цялата тази богата информация, която събирах, постепенно се оказа, че превключвах и на чисто любопитна туристическа вълна и схванах, че бих могъл да описвам всичко това във вестници и списания. През 2001 година се появи глад да пиша. Очевидно съм носил в себе си някакъв ищах да пиша и разказвам. Отвориха ми се порти, образно казано, и към 2008-2009 година имах към 250-300 публикации. Във всички тези разкази и репортажи, които влизат и в книгите ми, се опитвам да вкарам цялата информация, пълната палитра на съществуването на едно селце, градче или манастир. Защото се оказва, че където и да съм стъпил, има история.

Ние ходим върху богата история на тази земя

Всяко едно късче от нашата земя е по своему разнородно, разнолико, богато със своите си особености, със своето географско разположение, със своята си връзка с предците, със своите си предания и легенди. Тук е ходил Крали Марко, там мома се е хвърлила от скалата и са я нарекли Момина скала или Момина сълза, защото от сълзите й е бликнало изворче. В цялата тази амалгама от сведения, които събрах, създадох моите репортажи. После започнах да сверявам какво пише „Чичко Гугъл” и какво съм написал аз и се оказа, че за повечето от нещата, които пиша, няма никаква информация във всезнаещия Гугъл и по една или друга причина аз зная повече от него. Освен това установих, че

повечето села ги няма на картата на България

и аз съм единствената памет за тях, което още повече ме нахъса да пиша. Защото осъзнах, че цялото това ходене и бродене е като една моя мисия. И ако трябва да кажа каква е мисията или каузата ми – това е. Тя е свише, не знам откъде ми се появи. Това е част от моето състояние на духа. Обикалям България и описвам с огромно задоволство всичко, което събирам и което представлява някаква ценност със съзнанието, че не го разказвам на себе си и не го зная за себе си, а, че това трябва да остане в паметта ни. След 10-15 години още една част от българските села няма да ги има и в това неписано съревнование с „Чичко Гугъл” аз го печеля. Защото

Гугъл няма как да знае как са се казвали отсрещните връхчета,

баирчетата, рекичките, деретата, местностите, поточетата, училището. През цялото това време, докато „вилнея” из някое селце, аз събирам тази информация – разпитвам, разпитвам, разпитвам. По много пъти питам как се казва училището, защото установих, че през последните години все по-рядко някой се сеща за това. Ходя от човек на човек и питам, понякога от десетината жители никой не се сеща за името и аз бродя из сградата, докато не намеря учителската стая, където портрет ми подсказва за името или пък виждам остатък от надпис над входната врата.

Село Злогош - името му идва от преданието, че тук е живял Георги /Гошо/. Той всявал страх сред турците и те не смеели да припарят до селото, затова го нарекли Злия Гошо. Оттам постепенно името на селището, където живял пазителят на българите, станало Злогош.

Аз най-напред съм журналист, но тъй като преданията и легендите понякога са толкова объркани, че се налага да се намеся като филолог и да ги разкажа по начина, по който ги е разказал българският народен гений, придавам им завършен вид. Понякога превключвам като историк, защото втората ми специалност е история, понякога съм изследовател и краевед. Често хората изваждат от някое чекмедже написани на пишеща машина листове отпреди 40-50-60 години, снимам ги и ако има някаква ценна информация, така я запазвам, иначе просто ще изчезне. Преди да публикувам нещо, чета внимателно по няколко пъти всичко, записано от диктофона, за да съм сигурен, че не съм изпуснал абсолютно нищо ценно, като имената на местностите, на параклисите, оброчищата, преданията, хипотезите за произхода на името, местоположенията на селището, важните събития, редките обичаи и всичко това илюстрирам с цветни снимки.

- От тези стотици места, които сте обиколил, има ли едно, което никога няма да забравите?

- Много са. Село Бръшлян в Странджа е пример за оцеляване на българското село в днешно време. Също и село Делчево в община Гоце Делчев. Любимо кътче ми е родното място на баща ми, което е свързано с детството ми – Цървище, над него е Фролош, родното място на Майстора. Там е изключително красива природата. Това е Влахина планина и река Копривен, и деретата под местния връх Бобошевски Руен, така че аз не мога да не обичам това място, защото там съм изкарал детството си, а това е най-красивият спомен за всеки един от нас. Обичам град Маджарово заради всичко около него, останало като наследство от времето на траките. Харесвам селата в Стара планина, в Карловско - Мърченик и Свежен, Христо Даново. В казанлъшкия край съм писал за село Ясеново, сега съм решил да отида в Турия.

- Как виждате България след 20-30 години?

- Има добри примери за възраждане на села и градчета – Бръшлян и Делчево, има и градчета, които възкръсват – например Трявна, който сега е гордост, възраждат се Златоград, Маджарово. Има много места, които могат да възкръснат, ако на хората, които са останали там, както и на тези, които идват, им трепне нещо отвътре. Има хора, които се завръщат от някъде по света и възстановяват училището като дом, но важното е, че сградата не пада, съхранена е. Защото другият пример е ужасен. Има много красиви места в България. Сещам се за

най-високото село на Балканския полуостров,

което се намира в община Лъки в Родопите. Казва се Манастир – страшно красиво село, около 1400 метра надморска височина и има всички условия да се превърне в обект за туризъм, но просто се искат още доста усилия. Направили са си църквата, страхотно си поддържат читалището, има една туристическа пътека - невероятно красива, по която се стига до параклиси, свързани с историята на селото. В самото село с любов разказват за това как се е появило то, как хората, бягайки от турците, стъпвайки на това място в Освободена България са плакали, прекръствали са се и са решили тук да си направят домовете. Селото е със суров климат, зимата е горе-долу половин година. Харесвам и село Джурково в община Лъки. Страхотни места, навсякъде в България ги има.

- Дълги години сте водещ на „Нощен хоризонт”. Какво търсят хората, слушайки нощните предавания?

- Рекордьор съм в това предаване – над 22 години съм работил и имам над 1200 предавания. Хората търсят неща далеч от политиката и от мръсотията, която ни залива по цял ден, от всичко, което ни натоварва. Това е прозорец към литература, поезия, проза, срещи с художници, музиканти, с хора, които иначе няма къде да чуете. Един прозорец към другия по-красив свят, който ни заобикаля.

- Успяхте да се срещнете с Никол Шерцингер при идването й в България с Григор Димитров. Какво впечатление остави у Вас?

- Като българин аз съм фен на Григор Димитров и всъщност целта ми беше да се срещна с него. С Никол си разменихме две фрази на любезност, а снимката ми с нея е свързана с моето хоби. А то е да събирам автографи от известни хора. Имам над 7000 автографа. Поети, писатели, актьори – почти всички велики български актьори – Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Георги Черкелов, Стефан Гецов, певците ни Николай Гяуров, Гена Димитрова, Никола Николов, световноизвестни писатели като Жоржи Амаду, Уилям Сароян, Джани Родари, както и нашите Йордан Радичков, Богомил Райнов... Дори имам от Дора Габе и Елисавета Багряна – виждал съм ги и съм взел лично от тях автографи.

С Никол Шерцингер

...и с Ищар

- Оттук-нататък – накъде из България?

- Аз винаги съм обичал да обикалям и да снимам и това великолепно се преплита с професията, която практикувам. Продължавам да правя репортажи за радиото и да пиша за следващата книга.