Така смята художникът Росен Дончев, чиито платна тръгват от Боженския Балкан, за да стигнат до Ню Йорк и японското императорско семейство

От Габрово съм, но вече съм от Казанлък, казва той, цитирайки българската поговорка за жената и родата. Така накратко се представя самият Росен Дончев. С палитрата на човешката сетивност усещам, че лаконичната визитка е само щрих към портрета на художника от града на розите, с корени дълбоко в Габровския Балкан. Пред мен стои усмихнат, ведър и одухотворен човек, щастлив от това, на което се е посветил. Странно как го постига, но синьото в ириса на очите му грее от топлина. И към тази щедра човечност прибавям признанието, че рисува откакто се помни, но и до днес няма банкови сметки от това.


Художник на 53. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, след това живопис при един от най-големите модерни художници в България проф. Димитър Чолаков, за кратко е началник на отдел „Култура” в Община Казанлък. Подредил е 8 самостоятелни изложби, не е броил участията си в национални и международни експозиции, биеналета, пленери за живопис. Участвал е със свои творби в Дните на българската култура в различни градове по света. Два пъти е носител на голямата награда за живопис на Габрово, има няколко награди от есенни салони, включително и от тези в Казанлък, негови картини са селектирани за изложбата на четвъртото Балканско квадринале на живописта „Митовете и легендите на моя народ”, която ще се открие на 16 декември в Стара Загора. Повече от 20 години работи като иконописец в Етъра. Творби на Росен Дончев са притежание на частни колекции в САЩ и Япония.
Член е на Съюза на българските художници.


- Помните ли първата си картина?

- И до днес никога няма да забравя аромата на маслени бои и на бои изобщо, който нося от ранното си детство, може би съм бил на 5-6 години. Това е ароматът на щастието. И досега, замирише ли ми на маслени бои, се чувствам безмерно щастлив.

Отраснал съм в едно селце близко до Боженци, където имаше слънце, животни, къщите не се заключваха, дворовете имаха малки вътрешни вратички, през които съседите минаваха... Аз съм израснал в тия времена и живея с тях. Обичам българското село, обичам семейството. Дори мога да споделя, че последните ми творби са по-сюжетни, това е посоката на моята работа през последните няколко месеца. Не че съм избягал от любимата си абстрактна композиция, но рисувам картини, изпъстрени с образи, с български моми, с черги български... Аз никога не съм робувал на определен стил, обичам да експериментирам и мога да работя в доста различни стилове. Аз със същото удоволствие рисувам една селска къща, както и една модерна абстрактна композиция.

- Кога се получава истинската картина - в мислите, във въображението, в магията на платното... Как се случва при Вас?

- Голямото рисуване за мен е един подсъзнателен акт. Хубаво е човек много да е чел, много да знае, много да е видял, но все пак, когато се изправиш пред платното, започва една игра и една абсолютна импровизация. Когато водим на пленери и уъркшопове нашите ученици от школата „Арт линия”, винаги ми задават въпроса: „На какво ще ни научите днес”, а аз винаги им отговарям: „Ще ви науча да импровизирате, ще се опитам да ви посоча един от пътищата на импровизацията, всичко останало зависи от вас.” Аз смятам, че това е много по-съществено.

Признавам си – модерната, абстрактната живопис ми е в сърцето. Лично за мен има няколко важни въпроса, които съществуват в абстрактната живопис и те са много съществени. Проблемът за композицията, за декоративността, за светлината, за самия материал. Аз винаги съм правил експерименти . Работя с акрил, масло, пигменти, от иконите естествено, понякога си позволявам да работя и с трите едновременно и се получават много интересни неща.

Истинската картина е тази, в която винаги можеш да откриеш нещо ново. Един прекрасно нарисуван натюрморт с ябълки и круши е чудесно нещо, но той е един път отвъд действителността, докато сериозното изкуство е няколко пъти отвъд реалността.

- Ваши платна са собственост на частни колекционери в САЩ, но разкажете историята как българска селска къща украсява дома на японското императорско семейство?

- Да, японското императорско семейство притежава моя картина - една селска къща през зимата и това е дядовата ми къща в малко селце, намиращо се до Боженци. Наистина е уникално. Картината беше подарък на акад. Благовест Сендов по времето, когато бе посланик в Япония. Японската принцеса, отивайки на гости в българското посолство, толкова много я харесва, че акад. Сендов я сваля от стената и й я подарява.

Всъщност, тази история показва, че мисията на всички нас, които рисуваме, е да бъдем мънички посланици на нашата страна, защото дълбоко съм убеден, че ако с нещо сме по-различни и по-разпознаваеми, това е културата.

- Започвате голяма икона на Исус Христос. Чувствате ли се по-специално, рисувайки икони?

- Иконописта е от студентските ми години, от 30 години рисувам икони. Вероятно вече са няколко хиляди, но усещането винаги е ново и различно.

Иконописта е много интересно и странно нещо, в никакъв случай не е само изображение на един светец или на текст от светото писание. Тя е една духовна врата, врата към един друг свят. Във всички случаи към иконата трябва да се подхожда с друго чувство.

Иконата е молитва. За жалост, човек ги разбира тези неща по-късно.

- След 20 години в иконописното ателие в Етъра, можете ли да кажете – тази икона ми е любима?

- Имам няколко любими мотива. Един от тях е Богородица разцъфнал цвят. Има много икони на Богородица – Пазителка, Троеручица, Чудотворна, но много рядък и много интересен в православната иконопис е мотивът Богородица разцъфнал цвят – цялата дреха на Богородица е в рози, тя държи розов цвят в ръцете си, тя и детето са много повече царица и малък цар, много е тържествена. Характерна е за нашата и за руската иконопис. Тази икона е подходяща за Казанлък като столица на Долината на розите. Дори имахме идея съвместно с Община Казанлък да направим една колекция от Богородица разцъфнал цвят, което при добро експониране в Историческия музей или в Художествената галерия би представлявало много интересна атракция за гостите на града.


Друг любим мотив от времето, когато бях художник в Етъра, е колелото на живота – уникален елемент, който го има само в българската иконография. Всъщност, това е една притча за кръговрата на нещата. Винаги се е изобразявало близко до сцените със Страшния съд и то трябвало да напомня на обикновените миряни колко кратък е човешкият живот. Смея да твърдя, че корифеят в тези науки в България акад. Атанас Божков пише в своите трудове за три колела на живота. Екипът на иконописното ателие в Етъра намери още три, така че в момента те са шест. Единственото ателие, което работеше всичките шест колела, беше ателието на Етъра, където аз рисувах. Другата голяма идея е, че една добра колекция от тези колела на живота ще бъде наистина уникална и това може да стане част от бъдещото развитие и осмислянето на Алиоловата къща като Център за съвременно изкуство в Казанлък.

- Идват Коледните празници - светлини, настроение, подаръци. Как един творец усеща духа на Коледа?

- Творецът е един обикновен човек, който като всички хора обича подаръците... Аз също обичам да получавам, но повече обичам да подарявам. Толкова е готино, че не мога да го опиша. Коледа е много хубаво време, лошото е, че дойдоха такива години, имам предвид годините на нашата зрялост, когато, колкото повече минава времето, по-лесно се разплакваме... Миналата година плаках на филма „Духът на Коледа”, така че, човек може да си поплаче в тия дни по Коледа, това е един вид катарзис...

Иначе, много ми се иска да срещам повече усмихнати хора. И както по време на отминалите президентски избори един мой приятел казваше - не купувайте гласове, купувайте картини, това ще ви направи по-щастливи.