На 10-и ноември Стефан Бакърджиев представи новия си роман - историческа хроника - "Без право на завръщане", втора част на предишната му книга - „Ex oriente lux“ - Мечтата за Константинопол, издадена през 2010-та година. Бакърджиев е познат в Казанлък като дългогодишен главен редактор на литературното списание "Кула", писател, един от най-активните участници в демократизацията тук в първите години на Промяната след паденето на тоталитарния режим на Живков на 10-и ноември 1989-та. На 12-и ноември Бакърджиев навърши 60 години. Новата му книга, излезе в навечерието на този негов личен празник. Авторът е завършил Френска гимназия, работил е като учител и като началник на общинския отдел "Образование" в началото на 90-те години на 20-и век.

Г-н Бакърджиев, срещата ни бе уговорена за разговор по новия ви роман – „Без право за завръщане“, но се случва днес, когато светът е потресен от трагедията на атентатите в Париж. Вие сте франкофон, а по време на представянето на романа си на 10-и ноември споделихте, че поводът за „Ex oriente lux“ - Мечтата за Константинопол, чието продължение е новата Ви книга, е именно един атентат, този в църквата „Света Неделя“ през 1925 г. в София. Няма как да не попитам: как едно такова събитие, променя историята, според Вас и защо се случват такива неща?


- Такива събития винаги пораждат размисли. Хората, човечеството, се замислят за фундаментални неща. След атентата сега в Париж, вероятно френското общество ще ревизира своята либерална страгетия за чужденците. Самата Европа, виждайки тая лекота, с която стават атентатите – те винаги могат да стават навсякъде, всеки да ги направи, затова предполагам, че Европа драстично ще се опита да ревизира някои основни постижения на европейската демокрация и ЕС.

Като човек – демократ и франкофон, според Вас, как ще се решава този чисто мисловен, идеен и културен конфликт между Изтока и Запада, които имат дълбоки различия като начин на мислене?

- Това се случва в историята. Самата християнска църква в един момент е била агресивна към околния свят. Както сега Ислямска държава. И това продължава много дълго време. Решението на въпроса е трудно да стане драстично с бързи мерки за кратко време. То е въпрос на преодоляване на съзнанието на тия, които са водачи на тая агресивна идеология. Това става много бавно. Европа сама не може да реши тоя проблем. Тя не може да реши проблема само с политиката към емигрантите и тяхното ограничено приемане или осигуряването на финансови средства. Трябва да се търсят някакви фундаментални промени на вижданията за света до този момент. Тези, които правят атентатите, самата Ислямска държава, трябва да се убедят, че онова, което правят, носи само страдание и това като бумеранг се връща към тях. Засега агресивният ислям не може да осъзнае това. Той мисли, че върши добре своята работа, както е било и с християнската църква преди векове.

В исторически план тогава, погледнато назад във времето и с оглед онова, което вече знаем, ние като нация, преодоляли ли сме, според Вас, тоя тип мислене, който ни е довел до атентата в „Света Неделя“, станал повод за Вашия писателски размисъл в "Без право на завръщане"?

- Мисля, че е преодоляно. Не защото българинът е много по-разумен от другите, а защото близостта ни с Европа и тия ценности, които ни облъхват непрекъснато от там, бавно променят съзнанието. Тая конфронтация, която самата Европа изживява десетилетия наред, която на Балканите стига до крайности с много бой и жертви, постепенно се преодолява. Все пак, ние сме на етапа да сме прикачени към колесницата на тези ценности, които не приемат такива неща като атентатите.

Очевидно, Вашите мисли по темата, са резултат и от сериозните проучвания в историята, които сте направили, за да напишете „Без право на завръщане“. Какви източници проучихте, за да има книгата Ви максимална достоверност и беше ли изобщо достоверността, търсена цел при писането?

- Да. Първото условие беше да бъда пунктоално точен във всички моменти. Бях си поставил за цел да пиша романизирана хроника на събитията. Това, което съм вложил в разговорите и в отношенията, това, което е допустимо като характери и отношения, съм искал да бъде винаги ограничавано в рамките на някакъв културен и исторически контекст. Затова близо година и половина съм проучвал материали като съм се ограничавал умишлено в ползването на източници от интернет, защото често там информацията не е докрай достоверна. Четох много книги от времето, когато имаше сериозни редактори, колегии от специалисти, които да отсяват вярното от невярното съдържание, защото понякога в днешно време в „историческите“ книги са съвсем волунтаристични.

По какъв начин се посреща книгата от нейните първи читатели?

- Бих казал – с респект, което е малко притеснително. Защото респектът има две страни – отношение към труда и силата на автора, но има и друго – едно помахване към автора: „тая книга не можем да я дочетем, защото е прекалено респектираща“...Като цяло се признава, че е хвърлен сериозен труд и че книгата дава достоверна информация за времето. Който проявява интерес към това, ще го открие. Както и литературната връзка.

В последно време като че ли четенето става модерно – много издадени книги, нови автори, хилядни читателски групи в интернет. Споделяте ли мнението, че интересът към книгата расте?

- Не. Мисля, че това е конюнктурно. Едно по-спокойно време винаги създава илюзията за някакъв подем в четенето. Докато намаляването на интереса към четенето е траен. Мисля, че сме в ситуация на временно явление. Но е добре, защото в такива острови на спокойствието, когато човек има малко средства да отдели за книга, за театър, това е добре дошло, независимо, че аз смятам, че отново ще се появи голата истина. А голата истина е, че хората, а – особено младежите, не обичат да влагат мисловни усилия, не обичат да усвояват нещо, което ги затруднява. А книгата е едно от най-затрудняващите неща. Дори повече от изкуството. Това е проблем. Още повече сега, когато по отношение на търсене на информация, е много по-лесно такава да се намери в интернет, макар и не винаги докрай вярна, отколкото да търсиш книга за това.

Казанлък има силна поетична и писателска общност, Вие сте част от нея. Какво се случва там, има ли я тая общност въобще или индивидуализмът, характерен за твореството по начало, си казва своето?

- Да. Индивидуализмът си шета сред авторите. Дали е талантлив или не авторът, неговата амбиция е, да бъде винаги велик. Това подхранва индивидуализма, макар че кръгове тук има. Те са и приятелски групи. Не около идеи или някакви концепции, тук няма такива неща, но приятелски групи има. Не смятам, че някой пречи писателите да бъдат обединени, нито може да ги раздели. Дори няма наличие на такива амбиции. Това просто не е възможно, тъй като тези автори, все пак, не са случайни хора.

Избрахте 10-и ноември за промоцията на „Без право на завръщане“. Забелязаха ли хората в Казанлък тая дата, спряха ли се на 10-и ноември като в един по-различен ден, заговори ли им тоя ден нещо различно от всеки друг?

- Не. Мисля, че не. Хората започнаха да приемат 10-и ноември като 9-и септември. Скоро както 9-и септември се изписва с малки букви, така ще стане и с 10-и ноември. Това не е ненормално. Убедил съм че, че едно случило се нещо, което е дало плодове занапред, мултиплицира се и неговите резултати се виждат постоянно, това нещо, бива забравено. Давам пример с разказа на Хърбът Уелс, който много обичам: когато починала младата любима съпруга на източен владетел, той вдигнал много красив паметник в имението си, постоянно в годините правел това имение все по-пищно, по-красиво. В един момент, след години, в една хубава сутрин, той погледнал тоя хубав парк и казал: махнете паметника, той вече не си пасва на интериора. В един момент, може да се окаже, че 10-и ноември си е свършил работата. Няма да е добре да изчезне, но няма да има това значение, което му придавахме.

Последно, можем ли така да погледнем и на казанлъшкото литературно списание „Кула“, на което бяхте дългогодишен главен редактор – свършило ли е вече то своята работа, мина ли му времето?

- Не, то не може да свърши своята работа в някакъв момент, то винаги има своята мисия. Неговото време не е минало. Това, че то винаги е било на ръба, е защото сме в по-малък град и винаги е съществувал въпросът, дали има сили Казанлък, да поддържа едно литературно списание. Но това е нон сенс, защото големината на тоя град или на някой друг, няма никакво значение. Освен, ако той не е замък – да съществува в някакво затворено състояние. В момента състоянието на „Кула“ е тежко. Това, което се разбра е, че както се знаеше и преди 30 години, заради което се подкрепяше от Общината е, че без някаква институционална помощ, казанлъшкото литературно списание, не може да съществува. Може да е минимална, както беше в последните години с около две-три хиляди лева, но без нея, то трудно може да съществува. Временното спасяване на ситуацията със спонсор за всеки отделен брой, го прави еднодневно списание. Губи се стабилността на изданието.

Не е тайна, че двата Ви последни романа чакат да напишете следващия, за да станат трилогия. Какво да очакваме в тоя връзка?

- Фердинад ще отсъства в следващата част. Повече ще се говори за цар Борис, който се страхува от баща си и за управлението на страната, което може да му се отнеме. Следващата ми книга ще е за катаклизмите, които рухването на българския национален идеал е породил. И промените в обществото, които водят до един голям, дълго време, най-голям атентат в Европа – този в софийската църква „Света Неделя“, който има за цел да унищожи българският управленски елит.

Диана Рамналиева