За Западните покрайнини.. И още нещо

Книгата на покойния професор Методи Петров, един от най- добрите изследователи на македонския въпрос ще бъде представена в Казанлък от неговия син- бившият министър на образоването и бивш вицепремиер историкът доцен д-р Веселин Методиев.


Представянето на книгата, което ще е на 6-ти ноември от 17,30 часа в ЛХМ „ Чудомир“ е част от организираната публична лекция, посветена на 97 годишнина от сръбската окупация на Западните български покрайнини, на тема: Западнокрайнският въпрос- исторически и актуални измерения. По въпроса ще говоир доц. Методиев.
Книгата на покойния му баща е издадена през тази година от Македонския научен институт и на практика събира две монографии на проф. Методи Петров по македонския въпрос.


Инициативата да се отбележи този акт, поуките и изводите за българските поколения е на два музея- НПМ „ Шипка-Бузлуджа“ и ЛХМ „Чудомир“.
На събитието за първи път ще прозвучи и марша на Западните покрайнини.
С тази лекция ще поставим началото на поредица срещи за запознаване на казанлъшката общественост с исторически формиралите се български общности извън България, каза за zakazanlak.bg Чавдар Ангелов, врид.директор на НПМ „ Шипка-Бузлуджа“.
Целта на организаторите е след нея да организират и лекции за бесарабските българи, банатските българи, българското малцинство в Косово, както и най- новопризнатото в Албания.
Ще каним изявени изследователи, за да знаят поколенията кои сме и къде се намираме, допълни д-р Ангелов.


Публичната лекция на 6-ти ноември е със свободен достъп.

На 6 ноември 1920 г. войските на Кралството на сърбите, хърватите и словенците (КСХС), без да дочакат международната комисия да определи точно исканата от Кралство на сърби, хървати и словенци военностратегическа граница с България по Ньойския договор, окупират Царибродско, Босилеградско, Струмишко, части от Трънско и Кулско – територии, станали впоследствие известни като „Западни покрайнини". По-голямата част от тези територии (1545 кв. км.) днес влиза в състава на Сърбия и именно тя е известна като „Западни покрайнини", а по-малката (1028 кв.км. в Струмишко) сега е в Република Македония.
По онова време там живеят 64 509 души, като 54 758 са българи, 8637 - власи, 549 - цигани и само 127 са сърби. Това население живее в два града, в три пазарни средища и в 118 села.
В откъснатите територии има 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия, в които преподават 269 учители и учат 7892 ученици.
В Западните покрайнини тогава има 45 български църкви с 42 свещеници. Първоначалното основание на Великите сили по това време е, че е необходима временна буферна демитализирана зона за защита от бъдеща военна агресия от българска страна. Наредилото се сред победителите в Първата световна война ново южнославянско кралство предявява териториални претенции спрямо България относно градовете Видин, Кула, Белоградчик, Брезник, Трън, Радомир, Кюстендил, Петрич, Цариброд и Босилеград с прилежащите им землища. КСХС претендира и за териториите около град Струмица и полага огромни дипломатически усилия, за да убеди западните си съюзници, че икономическите ѝ интереси налагат да получи още и Пернишкия въглищен басейн.
Според мирния договор от Ньой е съставена международна комисия от френски, британски, японски, сръбски и български представители, която да определи граничната линия. Изпълнението на тази задача се оказва изключително трудно. Френският представител в комисията Ордьони признава, че „няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури на изток от границата, а на запад — от непроходима крепост от планини".


Така се очертава наречената от журналистите „черна граница", която разсича 25 български села - Груинци, Стрезимировци, Петачинци, Банкя, Врабча, Долна Невля, Ресен и др., като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, пътища, семейства, роднини и приятели.

Българското население посреща с бурни протести решението от Ньой за прокарване на тази невероятна по своята антихуманност граница.


Тя е описана от очевидеца френския журналист Анри Пози:


„Тъй като границата е прекарана единствено по стратегически съображения, минава през места, където най-малко може да се очаква; телените мрежи минават също през тях. Много са селищата, неизброими са нивите, които пресича...Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята българска...Аз видях гробища, разделени на две... Нещо повече: гробове! Главата на мъртвеца е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска територия, да идат да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат. Те са все пак щастливи, че докато е копана някоя вълча яма, не са изхвърлени върху насипа костите на нещастните мъртви – както видях при Извор." „Телените мрежи са били поставени по затворената граница най-напред, за да се спре изселването на поробената население, доведено да отчаяние от насилия и гонения".
Източник: БЛИЦ