Непротивоконституционствувателствувайте!

Близо 30 години по-късно, децата вече не се състезават в скороговорки. Самочувствието се мери придимно с марката и цената на телефона в джоба. И на колата, с която тате те взима от училище. Още по-добре, ако те взима личният му шофьор.

Страстта към декламацията обаче, остава. Е, сменихме формата – стиховете, поезията, вече не са средство за масово възпитание. Декламираме в проза. И не покрай Първи май, Девети септември и годишината от Въ- О- Съ- Ръ. Децата не знаят тайния код на тези символи на празничност преди Десети ноември. Те дори бъркат Десети ноември с Девети септември. Да. Отличниците в училище днес не бдят като часовои в стойка „мирно!“ в навечерието на Девети септември пред нечий паметник на устремен ремсист с винтовка, вперена в сърцето на въображаемия враг – капиталист. Отличниците от гимназията днес заминават. На Запад и завинаги. Алтернативата да останат тук като възторжени декламатори ги отвращава. Отличниците са мислещи хора. Не роботи, които артикулират чужди думи. И мисли. Ако останат тук, да декламират, ще им се наложи. Декламацията днес е вървежна повече от всякога – декламират се опорни точки; декламират се думите на Вожда, декламират се масово прес съобщения, тиражиращи безмерните постижения на местните ни и централни власти....

Декламират се също лозунги за протести. И контрапротести. Митингаджийските декламации са ми точно толкова искрени, колкото онези режисирани възторзи, с които като студенти в първи курс, посрещнахме Милко Балев в залата на столичния Партиен дом в навечерието на Осми декември. Бяха ни излъгали – чакахме Самият Първи.

Милко Балев беше объркан. Като човек, който няма какво да каже. Неговата опорна точка, бе да повтаря през 15 минути фразата: „ Както каза другаря Тодор Живков на Пловдивския панаир...!“ Ние, разбира се, го прекъсвахме с бурни и продължителни ръкопляскания и стегнати викове: “Винаги верни на Партията!“, отрепетирани точно: от възторга в гласа, до скачането на крака. През точно определен интервал от време. Подготовката ни беше на ниво – 45 минути тренировки под диктовката на усърден комсомолски деец. Бяха ни излъгали. Отново. Викаха ни час по-рано, за да могат да ни залостят в Червената зала за „седни – стани – скандирай:

Словесните декламации и днес се спускат от апаратчици в партийните централи. И не е нужно да идва Милко Балев, че да ни каже, какво е рекъл Първия. Живеем в Епохата на информацията. И в Царството на мейлите. Евтино, удобно, светкавично!

От някой топъл кабинет, някакъв добре платен пи-ар, се грижи за нашата осведоменост: пуска ли, пуска, мейли - нашир и надлъж. Но най-вече: от горе – надолу, като императивни заповеди от армейски Генщаб. Които просто се изпълняват. На дискусия не подлежат. И като са потекли от тоя Генщаб едни сладостни слова – успехи след успехи, придобивки след придобивки, направо - същи „пълноводен поток“, с който ни мамеха за бъдещето пропагандаторите преди Десети с Основния Закон на комунизма на уста: той обещаваше Рогът на изобилието да се изсипе направо в декламиращата ни уста на принципа “всекиму според потребностите – от всекиго според труда“. Но вместо Рогът на изобилието, планиран от Коминтерна къмто 2000-та година, на главата ни се стовари приватизацията. И което е по-лошо – профанизацията.

В пълноводния поток към гърлата на потребностите ни днес текат опорни партийни точки. Можеш да получиш според потребностите си, обаче – при едно условие: да декламираш вдъхновено. Най - често движението на информацията, която следва да се заучи, е като спускане на нечистотиите в отводнителен канал – тече само надолу. По вертикала, както се казва. Обратна връзка не се търси. Противопоказна е. Дразни този, който пуска кранчето с благата. А това е лошо. Но „доброжелателни“ сигнали с вкус на доноси за лошо изпълнени указания относно фразите, спуснати за наизустяване, се приемат. Дори се изискват. Демократическият централизъм, издигнат в култ по времето на зрелия соц, действа с пълна сила. Което значи: централизъм – да, демокрация – може. Но само за благозвучие!

Думите от мейлите се повтарят. Заживяват свой живот. Виртуален. В медиите, в махалата - фейсбук. Преповтарят се. Потретват. Препотретват. Чужди мисли - в дружни, правилни, предварително заучени декламации. Наивно. По детски. С една цел – да се представим за знаещи. Пораснали в успехите. Можещи. Хора с перспективи. В обществото на Партокрацията.

Естествено, че нищо. Казано с думи прости, „Непротивоконституционствувателствувайте!“, е призив да се спазва Конституцията. Да се живее според Закона, който произтича от нея. А да се живее, според Закона, у нас е неразумно. Направо – смъртоносно. Ако си убеден, че на пешеходна пътека се пресича винаги и без съмнение, със сигурност ще се намери някой нахал, който да те прегази. Затова по пешеходните пътеки у нас се минава поне с три наум. С десет наум се чака автобуса – автобус може и да не дойде, но винаги е възможно някой луд да те помете. Ако живеехме според правилата, нямаше да се налага на екзалтирани патриотари, да вършат работата на държавата и да връзват незаконно пресекли границата ни „бежанци“ със свински опашки. Просто нямаше да има кого да връзват, защото нарушителите щяха да бъдат хващани от съответните оторизирани органи, още преди „доброволните отряди“ да са усукали опашките си. Ако спазвахме Конституцията, щото тя е Основният закон на страната, щяхме да имаме истинска свобода на словото и мисълта, а не хората в администрацията от долу до горе да треперят, пред безпросветния си началник като прасе на заколение, колчем се осмелят да му продумат нещо накриво, при това – професионално обосновано. Ако живеехме според закона, дипломата щеше да тежи повече от партийния билет. Ако живеехме според закона, едва ли съседката щеше да пече скумрия на терасата под прозореца, където съхнат бебешките дрешки на пеленачето ти. Или шофьорът на автобуса, да те вози 200 километра с цигара в ръка на отворен прозорец, напук на грипа и плексита ти... Ей такива дребни, на глед неща, нямаше да тровят дните на българина...Ако живеехме според закона... Ако на дело, в това, което правим, просто:

Вместо това, декламациите продължават. Последно – от студиата и домовете на изскочили от Панама гейт български олигарси. Които вместо работни места, създават говорилни. От седмица насам благовидно ни се повтаря все едно и също: „Никога не съм ползвал тая офшорка – излязох от оная офшорка – не съм извършил нищо незаконно – та, кой, моля ви се, си няма днес офшорка...?“ Декламации. Наизустени отговори, спуснати от адвокатски централи – инкубатори за излюпване на правилно публично говорене. В обществото на наддумването. Където голяма част от публиката, няма нужда да вниква в смисъла. НЕПРОТИВОКОНСТИТУЦИОНСТВУВАТЕЛСТВУВАЙТЕ! – това е просто дума, която никой у нас не употребява. Звучи толкова нелепо...Даже децата днес не търсят чрез нея своето самочувствие на знаещи, можещи и порастващи като потенциално успешни българи в живия живот.

Диана Рамналиева