Не, че ми е работа и не съм от тия, дето се бъркат в общите работи, ама, аз да си кажа, Как Сийке. Оня ден, по Преображене, седя си аз на пейката срещу Общината – и – гледам и не вярвам на очите си...! Културтрегер до културтрегера, мила моя майнолйо, дет рекъл оня. Директор до директора, настоятел до настоятеля...Да не повярваш, Как Сийке, то не е за вярване, ма като видях цялото читалищно настоятелство – един по един, без Големия си началник, да се търка по стъргата на пропуска край оня цербер, дето не пуска и пиле да фръкне, се почудих. Що прави тоя народ в Общината? Нещо протести ли има...? – а, че, то – ако имаше, нали щяхме да разберем....Чуват се тия работи – я плакати, я позиви, я – тумба-лумби по жегата...Ма не съм чула таквоз нещо, та рекох си – друго ще да е довело тука читалищните деятели.
Да си чула, що става, Как Сийке, щото аз в хорските работи, хеле – в културните, се не бъркам, ма като видях след горните един по един да идат и общинските културни директори, нещо много се усъмних... Кое ше е това общо дело, викам си, дето да събере вкупом тия, дето половината от тях – кажи-речи, си не говорят по между си с думи прости, а най-паче си разменят през куриери и съдия - изпълнители всъвъзможни писмени кореспонденции? И що щат и едните, и другите по едно и също време на едно и също място...? Че то да беше някой исторически ден, нещо – венци да поднасят, нещо – букети, нещо делегации да посрещат....Пък – то, ден като сичките, само дето твърде горещо беше... Бая се размислих, Как Сийке, то – нал не съм от тях, ама, ако другаде ги бях видяла тия, горните, по-малко щях да мисля... Пък – то, в Общината! Че и кметицата в тоя ден, видях я – с ей тия очи, там си беше тя, в Бялата къща... Викам си, нещо ги е привиквала тия хорица, нещо, кампания сигур прави, избори идат, културата – това – онова..., да помага там...
В тая жега, Как Сийке, комшийките вече не излазят на пътя, пък и – викат, че градските клюкари се попреместили в онуй, дето било фейс ли, мейс ли...Не съм хич от тях, ама накарах внука, оня, що се в компа се звери, да вземе, че да ми направи и мене едно, дето профил му викали. Че и аз да съм информирана по-актуално... Той и приятели ми намери, внука, де! Ама, то много набори имало в тоя фейс, бе...! Че като ми заблестяха едни картинки, едни песни, едни танци..., едни групи – щяло-нещяло... Ма то – Казанлък с очи, Казанлък с уши, то – тоз го обича, оня го мрази, друг пък, минутите му брои, а някои – ахтомобилите, дето все у тревата спират... Викам си, ка щяло да вися на пътя? - ей го – тука сичко ми под ръка, под носа направо: едно към едно, клюкарник, същи... И не се хабиш да питаш – разпитваш, тоз клюкарник сам ти казва що било, що не било. Ей, светна ми, Как Сийке с тоя фейс! Той за нула време отговори на питането ми целодневно, де отсутра се чудих, що, аджеба търсят наедно ония там културтрегери – в Бялата къща...
Ма аз преди туй, преди фейса, де, за всеки случай, се понаучих това – онова от първа ръка. Ни викове, ни крясъци имало, мирно било, ма, Как Сийке ! То туй за културата не е нормално. Знам ги аз – все така-онака, ний най-умните сме. Ама, тоя път – не! - Кротко било, рече комшийката, дето минала край вратата към туалетната къде Общинския съвет. Ма, понеже била затворена, вратата на туалетната, де, надала комшийката ухо към оная зала, дето все – я китайци, я японци посрещат. Там била спявката на културните деятели – тя комшийката го видяла, един от тия, дето укъснял да влезе.
Нищо не чула нашта през вратата, ама кротко било общо взето. Аз на комшийката повече вяра имам, нежели на вестникарите. Ама то, вестници и без туй вече няма, има фейс. Той, внука каза, да не вярвам на фейса много - много. Ама как да не вярвам, като онуй, де го видях написано у фейса, беше точ в точ кат реченото от комшийката - мирна била встречата при кметицата. Вярвам, щото си сверих, дето викат по телевизора, информацията от два независими източника. Та, пише у фейса, видях го с ей тия очи : Настоятелите на калеска ходили, Как Сийкееееее, кметицата да калесват! То и мене ми се видя чудно, ма верно било – годишнина идела, читалищна, къде Коледа...155 години славна дейност, читалищна! Казалнъшка! Та, калесали кметицата, да поеме комитета, организационния...Уважение, един вид... Признание, авторитетност на делото да има. Малко не хванах вяра, Как Сийке! То-оооооо, как вяра да имаш, като от три – четир години насам, само съдилища, само разправии с туй читалище. Край няма, откак Големия му шеф хартиса на миналите избори, ама – нейсе! Нали кмет искаше да става, ма ние си друго гласувахме. Че де да знаем, че толкоз ше се ядоса, Как Сийке, че свой собствен син - театрото и своя читалищна щерка – библиотеката, ше вземе да подгони...Че едни пари бил искал Големия читалищен шеф, че ги и зел, разправят...Викат, 60-70 хиляди лева осъдил бил театрото, ма...! - Дето не съм го видяла туй театро барем три години в салона на читалището да стъпи... Ма, нищо де – пак плати масрафа театрото. Е, то – Общината плати, де. Нали е общинско, театрото.
Тя и библиотеката май имала земане – даване, ма още се не знае, що ше стане – ше плаща ли тя, няма ли да плаща на Искрата ни, едни пари, дето сградата – читалищна, пък и книгите – и те читалищни нявга били... А, ако не знаеш, Как Сийке, да ти кажа: тя и библиотеката – общинска е отдавна. То в това била цялата работа – тия читалищни дечица, културните институти, сичките вече са отделно. Туй по времето на Генерала, май стана. Не са към читалището, както едно време, общински са. Не е едно и също, как Сийке, както мислят казалнъчени. От една майка раждани, ама от друга припознати, ше знаеш. Това е положението. Връщане назад няма.
Ма те, библиотека и театрото много си пишели с настоятелите, ма Как Сийке! По пощата. И май нещо се се карат. Пък видиш ли, чудна работа – оня ден заедно сичките? – и настоятели читалищни, и директори общински... Съмнителна работа, ше знайш...
То, хубаво, настоятелите калесали кметицата и тя – тоз комитет няма как да го откаже. Я, отказала, я враг на културата я писали по фейса. Ама в тая обща сватбарска работа има нещо... Той Големия на читалището нищо не прави, без нещо тайно да има наум, да знайш! Хеле по избори.
Викат, Как Сийке, че Бесипету вече го не ще. То, ако питаш мене, отдавна го не ще, ама той – туй-онуй със Станишев и хоп! – областното Бесипе превзе. Не се дава ни без бой, ни без сухо остава в паласката тоз човек! Днес калесал кметицата, пратеници с добро проводил, утре, току виж извадил пак, я някое договорче, я пък, документче, прашясало на тавана – и – хоп! – дай да те видим сега..., като се ежиш за кмет госпожо, отде ше ми намиреш едни триста – четирстотин хиляди лева...
Та, пише във фейса, Как Сийке, ще се обединявали в културата, заедно читалищен празник да дигат ! – нали са отрочета читалищни всички. Рожден ден заедно да правят, искали калесниците. Затуй ходили в Бялата къща сичките. Искристите ги поканили. Ама не посмели отделно да ги калесат, че да не им откажат директорите един по един. И решили, видиш ли, настоятелите, инициатива при кметицата да организират. Един вид, тя да им нареди на директорите, дето са и подчинени...Да го благослови, обединителното начинание.
Обединение ще има. Тъй пише в онова Пляс ли, Прас ли беше, там го прочетох... - читалището ше обединявало културата за празника си...! Викам си, туй читалище, явно, вече ше спре да се сърди кат окумен татко, дето се й изпокарал с челядта си...Ум и разум, явно е там дошел..., Как Сийке!
Ама, пусти акъл, помни...и вяра не хваща... Щото, знам аз, Големия читалищен шеф обича сал големи неща да прави. Той не е по малките работи. Ама за големите работи, хеле в културата, не ще сал акъл, пари трябат! А – де са парите? – Читалището, чувам, откъм каса с пари било празно кат салона без театрото. Откак театрото не стъпя там, сал паяжини, аслъ било. То, добре че, искриците читаво попяват, оназ, рускинята с пианото се награди печели и младите актьорчета – и те, играчите на хора и те добре тропкат, ама туй пари носи ли, бе...? Туй само пари харчи. Нищо, че слава носи. А де се е чуло и видяло нашто читалище без пари да остане...? Нивгаш не е било. Ама, парите, как Сийке, казват, Общината дето ги разпределя, министерските, тия пари ги била понамалила Общината за Искрата, зер вече и други читалища имало. Тъй държавата наредила, кюпът за сички подобни да е общ, за сички уж да има. Ма те, читалищата тая обща черга все я дърпат насам-натам, много вече читалища в Казалнък има, учени хора сме. Талант! Тъй, че – те се пари нямат. Се едно на друго в канчето си надничат и се – недоволни! Обаче за културните институти имало си пари. Тя, Общината без пари няма да остави своите си институти. По закон тъй било. За тях няма как да няма, бюджет е това! – сигурност. Те, директорите, дето видях оня ден след настоятелите да пристъпят, затуй - спокойни. Много не били възхитени, чух, че чак да се втуркат толкоз в общи читалищни програми. Се пак, малко обидно – едните самодейци, другите – професионали. Не че няма да помагат за празника на Искрата по Коледа, де ше идат? – нали това им е работа – за едната култура живота си дават. Тя, аслъ, оная в театрото, комай да се спомине, ма като и е толкоз акъла... За едната култура... Ма не остава по-назад и тая в библиотеката, бе – и тя – напред-назад, хем читатели докарва, хем книжки, хем разни евро-мевро проекти, хем по адвокати тича! Че то, без адвокати, как устата си да отвориш пред туй настоятелство, дето само писма ти праща? – то там с алинеи и членове лягат и стават. Кат една кантора се превърнало, викат. Закъде в днешно време самодейци без членове и алинеи, Как Сийкеееееееее?...То самодейност, самодейност, ама и тя не върви без професионализъмът из съдебните инстанции..., викам аз.
Тъй съм чула, ама не съм от тях, Как Сийке, та може и да не съм разбрала..., ма пак ти казвам, читалището ни, обединител щяло да става. Културен обединител. С кметицата мир щяло да подписва, празник голям по Коледа стягало, че то – да се присетим, че искристи имаме. Сички щели да му помагат, то изложби, то – представления, то – концерти...! Има да гледаме чудеса. Ма най-голямото чудо ше да е, кат излезе Големия читалищен шеф на сцената, че кат да цалуне кметицата смирено по челото през Коледни пости, че да потече едно мед и масло за чудо и приказ в казалнъшката култура во веки веков! Ма нещо го не вярвам, Как Сийке - той Големия да не би да си мисли, сал така да си говори помирително, докат минат изборите? Един вид, дивиденти в политиката да трупа. Ний знайм що е туй дивиденти. И ний облигации сме купували! Та, не е лошо да имаш дивиденти, Как Сийке, нищо, че то, с облигациите, май че беше лихви.
Трупаш положителни дивиденти от общополезни дела, трупаш доверие, Как Сийкееееееееее! - Белким твоите хора, пак те залюбили. Доверието, един вид ше възвърнеш, гласовете в урните - тоже...
Пък и изгодно ше му е положението на Големия читалищен – като рекат „А“ помошчиите в комитета, после няма как да не рекат „Б“ и като нищо ще спретнат една хубава програмка, дето общинските институти да подсигурят, пък читалището да си събира аплудисментити. Да се понапери с децата си, един вид! И да помогнат на масрафа, децата. Да се завърнат в бащината къща, сиреч, приласкани от мъдрия си и опростил греховете, баща. Нивга нямаше да ми доде на ум такваз хитрина, Как Сийке, ма то, затуй ма натириха от читалището.
Та, вече хич се не чудя, Как Сийке, що ги видях тия сичките пред Бялата къща оня ден. То, аз не съм от тия, дето ровят некултурно в културните работи. Ний в Казалнък, нали сички сме искристи, културни хора. И Светото писание сме чели. Затуй ше река: по Коледа стават чудеса, а по Преображене, человеците се надат, щото най-лошият да стане малко по-человек. Не че го вярвам много, ама – що пък не? Що са дни, напред са.
/снимка: визуален проект на улица "Искра", реализация - Национална гимназия по пластични изкуства и дизайн, Чудомирови празници 2015, Казанлък/
Tfcqwi преди 2 години
Tfcqwi преди 2 години