„Защо да си честен?“ Въпросът ме забожда на стената на съвестта след безразсъдното от моя страна отваряне на входната врата на апартамента. Не съм попитала кой звъни.
Двама мъже с прилежен вид - по-възрастен и по-млад. Виждала съм ги някъде, сещам се веднага, още преди да са ми подали цветното списание джобен формат, което отстрелва размекнатите ми от грипа делнични мисли с толкова простия въпрос, окачен на първата му страница: “Защо да си честен?“....
Рядко отварям на непознати. Но нямам „шпионка“, за да проверя кой звъни. Не обичам да шпионирам. Обаче се чувствам шпионирана – хваната съм на местопрестъплението в собствения си дом. По халат. По чехли. И без грим. Хваната съм на тясно: нямам отговор на въпроса: “Защо да си честен?“Двамата мъже, очевидно имат, иначе нямаше да се качат до третия етаж, така уверени в себе си. Като свидетели на Истината. В която, очевидно искат да ме посветят. Благият им вид подсказва, че го правят за мое добро. Бързо разбирам кои са: познавам по-възрастния по мекото сиво бомбе и зимната шуба. Виждала съм го и преди.

Отживелица ли е честността?

На 50 плюс, вече знам, че – да. Отживелица е. Ако не беше, за толкова години, със сигурност честността щеше да ме доведе до едно по-добро място за живеене от това, където двамата ме намират сега. Още първият разтвор от страници ми го потвърждава:“Не е ли иронично, че хората не обичат да бъдат лъгани и все пак, повечето от тях лъжат?“...Как това се отразява на обществото като цяло, можем ли да се предпазим от лъжата – това непочтено действие....Цветното списание, продължава да ме пита и след като тропнах вратата на неканените гости.
Ако грипът не ме беше повалил, със сигурност нямаше да имам време да се ровя в малката цветна брошурка с библейски послания. „Не ме занимавайте с глупости!“ е първото, което на човек му хрумва, когато на вратата му дойдат неканени гости. Но светът на болния е различен от света на здравия, ако ми позволи Витгенщайн, волната игра с мислите му за щастието. Която ме води към друг въпрос:

Щастлив човек ли е честният човек?

На 50 плюс, вече знам: Не. Честният човек у нас е нещастен човек...Затова благият вид на двама мъже с кротки погледи и отъркан кат спретнати дрехи, на честния човек му вдъхват доверие. Ако човек има много пари, той често сменя дрехите си, ако има много пари някой днес в България, той е лош човек, той краде, той лъже... Ако от години ходи все с една шапка и си носи същата шубичка, то той няма пари..., следователно е добър човек, не краде, не лъже...Тая семпла причинно-следствена верига от мисли, очевидно работи. Даже при мен – точно това си мисля за двамата мъже, единият от които преди повече от 5 зими се появи на вратата ми с купчинка илюстровани гланцови брошури, които доскоро пазех, защото нито една дума в тях, не ми звучеше фалшиво. Няма как да ти звучи фалшиво Словото Божие, казано на прост и разбираем за всеки език.
Да. Моите неочаквани посетители бяха вярващи хора. Само вярващи могат да те запитат в прав текст:“Защо да си честен?“ И – да, моите двама мъже в сиво не бяха посланици на БПЦ. Българската православна църква ходи по домовете само след предварителна покана. Пардон – след предварително заплащане.

Лъжа. Клевета. Измама. Кражба.

Малкото списание, което продължавам да разгръщам под одеялото с чаша чай в ръка, звучи като речник по етика от учебника за десети клас. С тая разлика, че там аргументацията на понятията, не е задължително скрепена с цитати от Библията.
Не е малка разликата, всъщност. Цитатите от Библията, също както и семплото облекло, вдъхват доверие на честния човек. „Който мами нищия, нанася укор на Твореца му, а който проявява благоволение към бедния, Го прославя“ /Притчи 14:31/, ми казва петата страница на примамливото книжле. А нататък ми дава прости примери за ползите от честността: чистата съвест, вътрешният мир, самоуважението. Нищо лошо не виждам в това. И на въпроса на тайнствения редактор: “Не си ли съгласен с това ?“, няма как да не отговоря:“Да. Съгласна съм“.
Опитвам да си спомня, чула ли съм подобни думи в сутрешните, вечерни и празнични литургии в православните ни храмове... Може би напоследък ходя рядко, може би съм пропуснала, може би ми е твърде рано в неделния ден да ида на църква в 9.00... Може би нямам доверие на свещеника..., той да е говорил, аз да не съм запомнила...Малко е трудно да имаш доверие на Божи служител, който в „свободното“ си време върти погребална агенция, за което чувам от новините само часове, след като мъжете в сиво се оттеглят от прага ми. Доста е трудно да се довериш на отци, които отказват да скрепят в обет пред Бога обичта между двама православни, с оправданието, че момчето било българче, пък – тя арменка. Много, много е трудно, да се отпусна като в шепите на Господ в бледите ръце на омазан в снобска козметика млад момък, който ползва расото и кръста, очевидно само за погалване на собственото си его – виждам го да се суети пред камерата пред подходящия фон на мрамора в „Александър Невски“. Виждам го само ден, след като отпратих набързо двамата мъже в сиво с извинението, че няма да говоря с тях, защото може да им прехвърля някой вирус...
Но списанието взех. Сърцето ми на православен мирянин силно се натъжи от усещането, че с тия двамата в сиво, сякаш мога да съм по-искрена, отколкото с оня младок от телевизора, който ме ужаси с подредените косми на талибанската си брада, очевидно, вчесвана дълго и умилително. Не само зарад камерата. Той, явно просто така си ходи. „Суета на суетите. Всичко е суета“, знам от Еклесиаста...Нима тоя момък с прилежно разресаните редки косъмчета по дългата брада, не го знае?... Нима не го знае биячът от магистралата, който се оказа помазан с диплома от Семинарията...? Спирам да се питам, защото отговорите никак не ми харесват. Нещо повече – отвращават ме. А не искам да се отвращавам. Нужно ми е спокойствие.
„Престанете да се безпокоите за живота си“/Матей 6:25/, прочитам на последната вътрешна страница на свитъка, който вежливо ми подадоха двама мъже в сиво на вратата на апартамента ми един предиобед, когато грипът ме остави вкъщи.
„Какво става с нас, когато умрем?“, ме питат на „гърба“ на изданието под цветна снимка на надгробен камък с положена отгоре му червена роза...
Какво ще стане с нас, докато живеем, ако спрем да се питаме: „Защо да съм честен?“, е моят въпрос към делника, в който в близките пет години едва ли двамата мъже в сиво, ще потропат отново у дома. Вероятно ще се случи грипът да ме налегне пак. Телевизорът, макар и все по-рядко, ще продължава да работи. И на посещение от православни Божи служители у нас, ще продължа да се надявам единствено, ако ги посрещна с фактура за платени услуги в ръка...

Диана Рамналиева