Заглавието е част от изречение, което е написала Йоана Глутникова от 8 „а“ клас на ПГ „Иван Хаджиенов“.

В памет на Васил Левски учениците от класа с преподавател по български език и литература Йовка Чарбаджийска са написали общо 104 текста – есета и писма, в които споделят своите мисли за Апостола. Великолепни текстове на деца, които пишат със сърцата си. Избрах за заглавие на есето този малък абзац от изречението на Йоана, защото той е много показателен и двузначен. Днес малкото тефтерче на Левски сме превърнали в голяма книга, но как я четем и как я разбираме?!...

Публикуваме есето на ученичката Йоана Глутникова на 18 юли - деня, в който се навършват 185 години от рождението на Васил Иван Кунчев - Левски:

Здравей, Апостоле Васил Левски,

Ти имаш много имена, но за мен най-яркото, най-величавото е Васил Левски. Пише ти Йоана Глутникова.

Моята фамилия произлиза от прякора на трима братя хайдути, които, като глутница вълци, са защитавали българите в гурковския край. Има и такова село – Глутниците. Единият от братята се заселил в село Енина и приел тази фамилия – Глутникови. Той се казвал Васил. Името се предава на поколенията и днес дядо ми се казва Васил, а и брат ми носи същото име. Затова с особено почитание, винаги когато се заговори за българските борци за народна свобода, аз поставям на първо място теб. И не само затова.
Живея в Казанлък, но през лятото съм в село Енина. Когато тръгнем на разходка край реката, минаваме край църквата „Свети Георги“. Там има плоча, на която е изписано, че през 1869 г. ти си създал тук революционен комитет. Винаги минавам край нея и си мисля, че и ти си бил тук, че си се представял с името йеродякон Игнатий, но и като търговец на рози, а всички впервали очи в теб, защото знаели кой си. Членовете на комитета избрали за свой председател свещеник Стефан Маналов, опял убитите четници на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Дали улиците помнят още твоите стъпки? Дали стените на църквата помнят твоите думи? Иска ми се да е така. Всяка година на 19 февруари ученици, учители и жители на Енина изпълват църквата, за да чуят заупокойна молитва за теб, да рецитират стихове, да прочетат част от твоите мисли. Вярвай, Апостоле, България ще я има, защото живее споменът за теб.
Много ми се иска да си поговоря с теб по един въпрос, който минава незабелязано край нас. Щом на бесилото си поискал да те помнят като Игнатий, всъщност не е ли твоята борба, както за свобода на народа, така и за възкресение и запазване на християнската вяра?! И си спомням едно стихотворение, ти не го знаеш, защото е писано много по-късно, но то започва така:

Ти и днес ни трябваш, Апостоле,
да ни кажеш ни трябваш, Апостоле…
/Орлин Орлинов/

Толкова много можеш да ни кажеш днес. Но мисля, че първото ще е да пазим християнството в душите и сърцата си, защото то е нашата вяра, то е нашата сила и светлина. Ние, младите, сякаш не мислим по този въпрос, вълнуваме се от други проблеми, вперили сме поглед в телефоните и не виждаме всичко друго, което ни заобикаля, или пък сме безразлични към него.
Днес времето е много по-различно, но, всъщност, проблемите остават. Ти си казал „Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме“. Времето се променя. Преживели сме войни, битки и сражения за защита на род и родина, много хора са загинали... Били сме братя с македонците, днес не можем да разделим Гоце Делчев, да не говорим за другите теми, че са много тежки проблемите. Мисля си какво всъщност е свободата. Много хора я приеха като слободия, затова не се движим напред, не се развиваме. Поетът Недялко Йорданов пише, че „свободата е по-нужна/от хляб и слънце в този век,/не за облага и за служба,/за правото да си човек“. След демократичните промени ние придобихме много права и свободи, но сякаш забравихме, че имаме задължения, отговорности, че има законност. Ти най-много си искал това – всеки член на комитета да изпълнява своите задължения.
Знаеш ли, Апостоле, твоето малко тефтерче днес е голяма книга, факсимилно издание, с твърди корици. Търсим в тази книга не само теб, но и себе си. Има ли такава отчетност днес? Кой днес би записал, че е дал три гроша за маслини или пък за цървули... Няма ги тези хора, Апостоле…

Днес всеки мисли какво да направи, за да има повече пари, повече къщи, повече коли, по-скъпи вещи… Но не с работа, както ти казваше, а по други начини, да не ги коментирам. Милион и половина българи са напуснали държавата ни, за да търсят печалба в други страни по света. Само в Чикаго има четиристотин хиляди българи. Хубаво е, че се събират и си общуват. Събраха средства и направиха твой паметник. Мисълта за теб и твоите годишнини ги събира, Апостоле, но достатъчно ли е? Ти си обикалял пеш или на кон, три обиколки на България си направил така. А знаеш ли какво е сега. Самолети летят по небето, влакове, коли, автобуси, да не говоря за огромните камиони. Хора летят в Космоса, човек стъпи на Луната. Сега всеки може да отиде, където поиска. Брат ми три години ходи на студентска бригада в Аляска, да не ти говоря за тези, които отиват да берат ягоди в Англия или за тези жени, които оставят своите майки и отиват да се грижат за възрастни италианци. Хората работят, печелят пари, но ги няма човещината и общуването между хората. За теб пътищата са били страшни. И сега са страшни. Всеки ден загиват млади хора от катастрофи. За секунди се свързваме с целия свят, слушаме новини по телевизията или ги търсим в социалните мрежи. Днес не можеш да се скриеш, Апостоле. Ще те открият веднага, само телефонът да е в теб.

Има и хора, които останаха тук. Но им липсваш, Апостоле!

Да поведеш народа, Апостоле. Да създадеш комитети от всички нас за всички нас. Защото тези, които останаха тук да ни ръководят – работят ли или само говорят? Ти как би го преживял това, Апостоле? Искаше чиста и свята република… Проумяваме ли какво е това? Много е дълъг този разговор, Апостоле. Ти ни казваше, че свободата е по-нужна от хляб и слънце в този век, не за облага и за служба, а за правото да си човек. Разбираме ли го?
Днес сме свободни да избираме какво да учим, аз избрах да се занимавам с компютърни технологии. Ти не знаеш какво е това, нали? Искам да постигна много в своето развитие, искам компютрите да помагат на хората. Но много професии липсват вече на пазара на труда. Много млади хора остават неграмотни и без специалност.
Знаеш ли, Апостоле, днес пак сме затворени. Една страшна болест ни заключи по домовете. Ние вече почти не си говорим, не общуваме, дори забравихме да се смеем. Вярваме или не вярваме, две години вече всеки се е свил, страхува се от зарази, не можем да се прегърнем, да отидем да се повеселим.

Пиша ти това писмо, Апостоле, май стана дълго, но още много въпроси застанаха в ума ми и не мога да намеря отговор. Баба казва, че се моли за нас младите, да намерим верния път, да обичаме България, както ти си я обичал. Ще прочета отново книгите за твоя живот. Наричат те „Безподобният апостол“, разказват много истории, пишат стихове, търсят гроба ти. Но аз си мисля, че частица от теб трябва да е във всеки от нас, за да я има во веки България. Не ти казвам сбогом, Апостоле, защото ще те търся в книгите, в житейските дела на хората и ще те нося в сърцето си. Защото съм българка.

С преклонение пред безсмъртния ти живот и дело: Йоана