Общо 592 села в страната са без население или с едноцифрен брой жители. Това показват данните към 31 декември 2021 г. на Националния статистически институт (НСИ). Към същата дата в страната има 5257 населени места, от които градовете са 257, селата - 4998, а манастирите със статут на населено място са два - Клисурският и Рилският. Общият брой на селищата, в които живеят от един до максимум девет души, е 425, а 167 са тези, в които няма нито един постоянен обитател. Селата без население се увеличават с три в сравнение с 2020 година. С по един жител в страната са точно 60 села. По двама души живеят в 54 населени места, а по трима - в 50. Петдесет и едно са населените места в България с по четирима жители. С по пет души постоянно население са 38 села, а с по шестима жители - 37 села. Общо 41 села имат по седем жители, други 51 са с по осем обитатели, а 43 села са с деветима души население.
За несъществуващите днес български села близо до Казанлък разказва Минчо Минчев, който със завидна последователност изследва историята на родния си край. Младежът упорито търси, за да съхрани родовата памет, потънала във времето назад или скромно притаена между пожълтелите страници на отдавна неотваряни книги.
Махала Дъскарито се е намирала в Мъглижкия Балкан. Точното й местоположение е между Бънзарето на запад и от махала Торбаляците на север. Малко по на юг от махалата, след Торбаляците, е село Сливито. Това е един красив и много загадъчен край. Вече няма и спомен от махала Дъскарито, най-старото селище в района. Напомнят само съседните махали, защото те са възникнали от нея.
Като се появила, чумата обхванала всички села и махали. И дъскарци се пръснали, тогава те били немалко село. След Освобождението някои се преселват в новото село Дъскаре в община Трявна, а други, като моите предци, слизат в плодородните земи в Дъбово. Аз открехнах старите книги и архиви и открих немалко информация за родното място на моя прапрапрадядо, наричан Трифон Бумбала от Бумбаловия род. Това е от един от откъсите, които открих за селището и преработих.
„Ние напразно бихме го търсили на по-новите карти. Само в някои от старите е отбелязано село „Дъскаръ“. Ето защо за мнозина името е непознато. Днес само затревените с бурени останки от няколко къщи свидетелстват за това, скрито в Балкана, село. Село Дъскарито било едно от десетината села, които образували известния в турско време Кованлък. То се намирало високо на дъскарския рът, навътре в Стара планина. Било е отдалечено от село Сливито на час и половина. Край него е протичала малката Дъскарска река, която е десен приток на Сливитовска река. С много неизвестности и тъмнина е прибулен началния и по-сетнешен живот на жителите му. Притулени из пустите планински кътове, отдалечени от културния център, лишени от просветна и духовна проява.
Техните дни са се изпепелили в недалечното минало, без да оставят съществени следи, по които ние днес можем да проследим неговото историческо развитие. Навярно първите му жители са избягали от полските селища през ония размирни години, когато турските орди кръстосвали навсякъде и са прокудили мнозина по планинските рътлини и долове. През последните години на турското робство е имало само 4 къщи. В миналото обаче къщите са наброявали 20, а може би и повече. Но през 1814 г. се появила чума по Кованлъшките махали. Легендите сочат село Дъскарито за средище на чумната зараза. Затова то най-много е пострадало от нея. Тогава голяма част от жителите му измрели, а останалите напуснали селото и се пръснали на различни страни. След няколко години се връщали един по един, за да продават на сливничани и ветренци своите ниви.
В края на робството се ширило разбойничество из Кованлъка. Мнозина търговци били посрещани на Иванкова пътека и обирани. Между другите хайдути известен е бил дядо Станю Узуната – наречен Дъскаряка. Едър и снажен по телосложение, той се е славил и със своята смелост и суровост. Още млади пропъдил синовете си на полето. Самият хайдутин давал подслон на своите другари. Старческите години доизживял в село Ветрен. В миналото на празника „Русаля“ е ставала голяма черква под връх Турлата в местността „Кръста“. Стого (Светого) Илия се намира западно от Турлата, хълмиста местност, оброчище, където черкували на празника Свети Илия. Тук се събирали учителите от всички казанлъшки села.
Всяка година, разказва легендата, на този ден идвал доброволно един елен, който пренасяли в жертва. Но веднъж той не дошъл. Чакали го дълго. Най-после еленът се задал изморен и запъхтян. Те го заколили веднага. След тази година повече не е идвал елен и вместо него селяните почнали да колят за курбан овце или едър добитък. Черкуването под Турлата е изоставено преди 40-50 години.
Първото изселване от село Дъскарито е станало преди век, когато запазилите се от чумата са се пръснали. Част от тях са основали сегашното село Дъскаре в община Трявна. Това село сега брои 14 къщи. В старото Дъскарито след чумавото останал да живее бащата на дядо Трифон - моя прапрапрадядо. До Освобождението в Дъскарито са живяли освен дядо Станю, още дядо Стоян Ръжата, Петко Никулкин и изселилия се в Орехово, а сега Шаново – дядо Атанас Терзията, който дошъл на приют в Торбаляците, после се поселил в Петровци и оттам в Дъскарито.
Селото запустяло окончателно десетина години след Освобождението, когато се изселили и последните семейства. Дядо Станю се изселил в село Ветрен, а останалите в село Нова махала. Заселени имало и в с. Ветрен и в с. Горно Изворово. Между жителите на село Дъбово има и дъскарци, които са слезли и през чумавото и след това. Те служили като ратаи на турските чифликчии. Такива са Драганчините – баба Драгана и дядо Добри. Родът Бумбаловите с дядо Трифон Бумбала, който е баща на Кера Трифонова Бумбалова, която е баба на моята баба. Трифон Бумбала е бил роднина на Станю Дъскаряка...”. От уста на уста, записано и предадено за махалата, за хайдутството, за иманярството, историята на едно от многото български селища се движи между легендата и истината.
Автор: Минчо Минчев
Източници: Дигитален архив на ОБ „Искра“ – Казанлък и „Топонимията на Казанлъшко“
Nbjnye преди 2 години
Nbjnye преди 2 години