Казанлък отдавна е обект на колекционерска страст
От духа на Стария Казанлък няма почти нищо., твърди казанлъчанката и колекционер Петя Големанова


Визитка:

Петя Големанова е колекционер на снимки и документи, свързани с родния за нея Казанлък. От 10 години живее в Южна Франция.
Завършва Великотърновския университет - „Библиотекознание и библиография“. Интересува се от история, краезнание, археология. Заради това още 19-годишна се записва като общ работник в експедицията „Темп“ на д-р Георги Китов, откривател на Долината на тракийските царе. Днес Петя и съпругът й Спас Димитров, също казанлъчанин, са част и от Българския ДНК проект, който събира генетичните данни на българите и проследява миграционните им пътеки в миналото. Колекционират стари пощенски картички и фотографии, както и всичко, свързано с историята на Казанлък. Петя е един от администраторите на популярната група във фейсбук „Старъ Казанлъкъ“.
Големанова слуша тайнствени истории за древни цивилизации и култури от малка. Бащата на Петя чете и купува много книги. Чете ги и тя. Семейството е арсеналско. Двамата родителите работят в казанлъшката оръжейница. Всяка сутрин малката Петя минава с тях заводския портал на път за фирмената детска градина. „И мама, и тате са работили цял живот в „Арсенал“. И двамата се пенсионираха там“, споделя Петя с неприкрито вълнение, докато показва най-новата си колекционерска находка. Свитък автентични писма, намерени случайно, вероятно, изхвърлени от някого на боклука. Те пазят свидетелства от първо лице за приноса на една от най-видните казанлъшки фамилии към развитието на родния град. Фамилията на големия народен будител на Казанлъшкия край - основателят на две знакови за Казанлък институции - историческият музей и вестник „Искра“, Петър Топузов. Намерените от Петя писма са лична кореспонденция на сина на Бай Петър - Иван Топузов. Кореспонденцията е с негов приятел – Никола Николов, по това време, през 1925 г., практикант от Групата за моторни лодки във Варна. Така Петя открива непознати до момента спомени за ентусиазма на казанлъчани при строителството на новата военна фабрика „Арсенал“.
Петя Големанова, в откровен разговор за новия брой на вестник "Трибуна Арсенал" пред Диана Рамналиева.


Петя, наскоро Ви е попаднала интересна кореспонденция на Иван Топузов от 1922- 1929 г., в която се споменава и „Арсенал“, какво открихте?

До мен достигнаха 80 писма. Покрай ежедневните неща, Топузов отбелязва и значимите събития в Казанлък. Разбираме, че е бил сериозно зает да помага в начинанията на своя виден баща. Иван коментира важни исторически събития, като убийството на Тодор Александров, споменава поставянето на „основния камък на величествения паметник на „Св. Никола“ и много други неща. Относно „Арсенал“ открих следните редове: „15.08.1925 г. „... Арсенала, не ами, воената фабрика, се строи с трескава бързина. Докараха много машини, които вече са инсталирани. Цялата фабрика ще бъде нещо градниозно. Ще се строи и аеропланна работилница, и училище. Сумите подарени от моя вуйка - Ив. И. Хаджиенов - вече уголемени с отпуснатите такива от Министерството, ще послужат вече за строеж на машинното училище, основите вече се полагат и работата върви с голям ентусиазъм. Града напредва“. Тези думи на Топузов говорят за огромното значение, което казанлъчани придават на „Арсенал“, още преди реално фабриката тук да заработи.

Какво провокира колекционерството у вас?

Събирането на картички е хоби. Първата картичка ми подариха преди 13 години. Черно-бяла фотография, изглед на Казанлък, издание на Григор Пасков от 1933 г. Почти веднага разпознах две от къщите на преден план, защото забележителната им архитектура и до днес краси ул. „Христо Ботев“. Разглеждайки старите картички и снимки, сега ние виждаме колко много сгради, дори цели улици, вече не съществуват От духа на стария Казанлък не е останало почти нищо.


Интернет е голяма международна общност, където всичко се знае, но сякаш колекционерите все още крият тайните си от широката публика?

Не се чувствам като част от голяма международна общост, но благодарение на интернет, събирането и споделянето на информация днес е много по-бързо и лесно. Мрежата обединява хора със сходни интереси от цял свят. Можеш да пазаруваш онлайн от всякъде. Например, от Америка се сдобих с търговска бланка на розотърговската къща „Шипков и Сие“, издадена от магазина им в Ню Йорк през 1923 г. Купих я за три долара. Колкото до откритията, Казанлък е обект на колекционерска страст от поколения. Аз събирам пощенски картички от няколко години, така че съм сравнително нова в това начинание. Всеки сам решава какво да покаже от колекцита си. Вярвам, че дори и хората, които се капсулират, ще променят решението си, защото бъдещето принадлежи на дигитализацията. В последните години излязоха доста книги с невероятни частни колекции, албуми за отделни градове. Споделя се в сайтове, форуми, блогове, в социалните мрежи... Дори Папската библиотека във Ватикана дигитализира своя безценен фонд от ръкописи и го качи за свободен достъп. Все повече хора от Казанлък, например, дават за сканиране семейните си архиви в Музея на фотографията. Така те архивират историята на града, но и запазват снимките за наследниците си. Аз също изпращам, каквото намеря. Защото за мен удоволствието е в споделянето.

Вие сте един от тримата администратори на „Старъ Казанлъкъ“, каква е идеята на групата?

Създадена е преди четири години от Минчо Минчев. Аз се включих половин година след това и много ми хареса идеята да се събере на едно място всичко, свързано с историята на града. Групата се развива, благодарение на своите активни членове. Често спорим кое къде се е намирало, търсим нови източници на информация, споделят се стари семейни снимки. Това е любимото ми място в интернет.


Това не е ли работа на обществените музеи, да събират и опазват културното наследство? - колекционерите май почват да ги изпреварват ...?

За съжаление, тежкото наследство на тоталитарното управление е оставило дълбок отпечатък и в музейното дело. Поради тази причина може да се каже, че някои частни лица имат по-богати колекции от обществените музеи. В България обаче има и такива хора, които с удоволствие споделят събраното от тях и го даряват на музеите.

Парите ли са причината? Може би музеите нямат средства за откупки, скъпо хоби ли е Вашето?

Цената е относително понятие. Едни от най-интересните неща, които имам, съм получила като подарък от колеги, близки и приятели.



Кое е най-интересното Ви колекционерско откритие?

Едни от най-любимите ми находки са три пощенски картички, купени от три различни държави, от трима различни търговци. Общото между тях е, че са изпратени от един и същи човек - Феликс Вожели. Картичките са от времето на неговия престой в Казанлък. Както много казанлъчани знаят, Вожели е френски лесовъд, пристигнал в града ни през 1905 г. В продължение на 6 години под негово ръководство са отвоювани от поройните свлачища няколко хиляди декара, предимно планински склонове, което спасява региона от обезводняване и обезлюдяване. Дълго търсех и няколко картички с фотографии на казанлъчанина Генчо Стайнов. Снимките са правени през Балканската война, където той е бил офицер и е снимал войниците на фронта.

Войните за България са Ваша любима тема. Има ли лична история, свързана с това?

Родовата ми история е свързана с 23-и Пехотен Шипченски полк, в който през Балканската война е служил прадядо ми, убит после в Първата световна в жестоките сражения на вр. Каймак-Чалан през 1916 г. Там е убит и прачичо ми по линия на баба ми, друг мой прачичо е пленен от французите, но има късмет и се връща жив и здрав след края на войната. Допреди няколко години тези факти ми бяха слабо известни. Благодарение на кампанията на Красимир Узунов за издирване наследниците на загиналите войници на Каймак-Чалан, научих първите факти около смъртта на своя прадядо. Бях вдъхновена да потърся корените си. Тогава купих и първата пощенска картичка на военна тематика. Събирам ги и до днес. Наскоро публикувах моята лична история по темата в книгата „Оживелият подвиг“ на Г. Кременаров и В. Васевски. За моя радост, там бяха публикувани и някои мои картички, свързани с участието на България в Първата световна война.

Вие сте един от най-щедрите дарители на Музея на фотографията. Какво Ви мотивира?

Това е идея на моя съпруг Спас. Тя се зароди спонтанно след първото ни посещение в музея. Ние живеем във Франция, страната в която фотографията се е зародила. Организират се много базари, фестивали и изложби, които ние посещаваме, понеже съпругът ми е любител-фотограф. И по този начин се сдобиваме с някои от експонатите, които сме дарили на музея.

Притежавате сериозна колекция. Имате ли идея за публикации?

Темата за казанлъшките издатели на пощенски картички ми е много интересна, но и почти непозната. Някои от тях са фотографи. Днес са забравени Георги И. Пенков, Кръстьо Ив. Пеев, Стефан Мирчев, Д. Т. Мандаджиев, Попов, Яко Солоников, Обущаров... А тези хора са ни оставили едни от най-красивите изгледи в Розовата долина. Заслужава си тяхното дело да се опише.

Вашите деца растат във Франция. Какво бихте искали да знаят и помнят те за родния Ви Казанлък и за България?

Казанлък е родният ми град. Където и да бъда, той ще бъде винаги част от мен. Ще се постарая децата ми да го опознаят и обичат. Искам, когато пораснат, да им покажа родната къща на Иван Енчев-Видю. В момента тя се руши и се надявам да намерим сили и воля, за да се съхрани. Дължим го на своите предшественици, дължим го и на своите деца.

Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"

Снимки:

- Трети технически курс при Военната фабрика Казанлък. Недатирана фотография, неизвестен автор. Личен архив на Петя Големанова.

- Офицери от 23-и Пехотен Шипченски полк през 1902 г. в Казанлък. Фотограф – Димитър Карастоянов, фотография върху твърд картон. Личен архив на Петя Големанова.