До 1989 г. икономиката на България е планова. МК „Фр. Енгелс“ е с водещи позиции – има висока възвръщаемост от вложените ресурси, голям износ и развит научно-изследователски потенциал.
След 10 ноември 1989 г. в страната настъпват процеси, известни като Преход към демокрация и пазарна икономика. След разпадането на СССР, СИВ и Варшавския договор през 1991 г. износът на българската военна продукция спада около 40 пъти. Предприятията и армията са деполитизирани.
В новата ситуация всяка структура в държавата търси своя нов път на развитие. „Арсенал“ – също. Той е изправен пред много неизвестности и рискове.

Наименованието на предприятието

През декември 1991 г. ДФ „Арсенал“ се преобразува в Еднолично акционерно дружество – „Арсенал“ ЕАД. На 3 декември 1999 г. предприятието се преобразува за последен път в най-новата си история и става „Арсенал“ АД.

Ръководителите на фирмата

До края на 1991 г. Главен директор на „Арсенал“ е инж. Иван Иванов, който е на поста от 1983 г. След него за няколко месеца – от декември 1991 г. до юли 1992 г., ръководството поема инж. Алексей Желев. Инж. Петър Демирев заема поста една година – от юли 1992 до юли 1993 г. Наследява го, за няколко месеца – от юли до декември 1993 г., инж. Чаньо Стоянов. От 1993 г. до 1997 г. Изпълнителен директор е инж. Крум Христов. От 9 септември 1997 г. до момента Генерален директор на „Арсенал“ АД е инж. Николай Ибушев.

Новата управленска структура на ДФ „Арсенал“

ДФ „Арсенал“ поема активите и пасивите на комбината по баланса му към 30 юни 1989 г., както и всички права и задължения. Въвежда се нова управленска структура. Обособяват се 4 производствени единици със статут на заводи.

Инж. Иван Иванов

Генерален директор е инж. Иван Иванов. Първи зам.-генерален директор е инж. Крум Христов. В екипа влизат 5-ма заместник-директори: Иван Чаков, Деньо Азманов, Николай Няголов, Сашо Димитров, Иван Кунчев. Главен счетоводител е Венко Иванов. Директори на профилираните предприятия са: Марко Маринов, Иван Симов, Стефан Пинтев, Никола Попов, Милчо Петров, Денчо Харизанов.

Новите производства и мощности

От 1989 г. започва производството на нови машинни центри по лиценз на японската фирма „Ямазаки“. През с. г. се оборудва Завод за производство на твърдосплавни смеси и пластини и на монолитна модулна система „Варилок“ по лиценз на шведската фирма „Сандвик Коромант“. Открива се и Завод за синтетичен диамант, съвместно със специалисти от Института за свръхтвърди материали в Киев. Модифицират се фрезовите и пробивните машини, разширява се производството на прибори, приспособления и инструментална екипировка.
Кризата
Тежките пазарни условия и стагнацията след 10 ноември 1989 г. водят до производствени и социални трусове в „Арсенал“: търговията спада безпрецедентно; КИНТЕКС вече не осигурява пазари; персоналът от над 20 хиляди е сведен до 4-5 хиляди души; филиалите на дружеството, с изключение на завода в Мъглиж, са или ликвидирани, или се отделят като самостоятелни предприятия; дълговете са огромни; ръководствата се сменят; продават се ценни за производството материали, за да се осигурят заплати, неизплащани от 4-5 месеца; правят се масови съкращения – по спомени на Пенко Тотев, началник на отдел „Личен състав“ – по 200-300 души на ден; много от добрите кадри сами напускат; спират радиото и вестникът; силно намаляват самодейните състави; спортът също затихва; пропускат се фирмените празници.
„Арсенал“ е изправен пред тежка и невиждана икономическа криза, практически той е пред фалит.

Събитията от ноември 1992 г.

Търпението на арсеналци е изчерпано, те са решени да защитят завода си. Предвождани от фирмените синдикати, около 300 души се вдигат на стачка, предприемат и гражданско неподчинение – затварят подбалканския път, спират влаковете на гара Казанлък, а на 19 ноември блокират жп линията на гара Тулово. Тогава за пръв път в най-новата българска история полицаи бият работници с палки /произведени в „Арсенал“/. Събитието става достояние на цяла България, а чрез агенция „Ройтерс“ – и на света. Да последват примера на казанлъчани се заканват и в други градове.

Сблъсъкът на ж.п. линията до село Тулово между протестиращите арсеналци и органите на реда, сн. Димчо Германов

Стачкуващите разбират, че проблемът за състоянието на „Арсенал“ е на национално ниво. С тях се срещат важни хора от различни институции, сформирани са парламентарна и други комисии. Но никой не им вярва, напрежението не спада, във фирмата има работа за 4-5 дни.
В целия този хаос арсеналци пеят една песничка на група КРБ, кавър на популярната тогава „Развод ми дай“, със забележителен финал: „Развод ми дай! Пазар ми дай!/ И повече не ме мъчи./ Вземи заплатите, аванса,/ но „Арсенал“ ми остави!“.

Група КРБ

Началото на излизането от кризата
В тази ситуация столовото хранене, детската градина, ВСК продължават да функционират, открит е новият Дом на културата в центъра на Казанлък.
Ликвидирането на дружеството е предотвратено чрез назначаването на ръководни специалисти с необходимата квалификация. На 7 декември 1993 г. ръководството на „Арсенал“, след конкурс, поема инж. Крум Христов, който е Изпълнителен директор до смъртта си през 1997 г.


инж. Крум Христов

Поел управлението на предприятието в един от най-тежките периоди от съществуването му, за четири години инж. Христов успява да създаде един относителен стабилитет в него. „Арсенал“ поема „глътка въздух“ – компенсира се закъснението на заплатите, усвояват се нови специални изделия, главно боеприпаси, модифицират се стари.
Съживяването на дейността обаче е за кратко. От 1994 г. принципал на „Арсенал“ става Министерството на финансите, в което се пишат програми за оздравяване на дружеството, но не се изпълняват. МФ почти не съдейства за реализацията на продукцията. Тенденцията е предприятието да бъде поставено в изолация и под строг финансов контрол. От 1995 г. отново започва спад на приходи и персонал, дълговете се увеличават, социалното напрежение се тушира със заеми… На 8 януари 1996 г. в страната е дадено началото на масовата приватизация, която ще засегне и „Арсенал“.

Новите посоки

След като през 1997 г. начело на „Арсенал“, след конкурс, застава инж. Николай Ибушев, във фирмата започват истински оздравителни процеси.
Те са изключително трудни, изискват находчивост, бързи и адекватни действия. Инж. Ибушев има свой мениджърски стил, но работи с почти същия екип, който е наследил.
1998-а година носи леки проблясъци. От Руската федерация се внасят суровини на двойно по-ниски цени в сравнение с вноса от други страни, увеличават се продажбите, заплатите се изплащат с не повече от месец закъснение. Но „Арсенал“ все още работи на загуба. Изплащането на дълговете му към държавата започва през 1999 г., която предприятието посреща с дилемата: приватизация или ликвидация. Държавата обявява приватизация, вкл. на други фирми от бранша. Мениджърският екип на „Арсенал“, с подкрепата на двата синдиката, се ангажира с тази много трудна задача.
За дружеството настъпват коренно различни, напрегнати и сложни, но и интересни времена. „Арсенал“ чертае пред себе си нови перспективи – с амбицията да възвърне старата слава на машиностроителния гигант.
Мария Рашкова, автор във в. "Трибуна Арсенал"