Днес е вторият учебен ден. Днес едва ли сте видели засмени деца с букети и още по-засмени учителки, които гордо да си носят цветята през града, тъй че – аха, да се спънат по очуканите плочки към къщи с очи – невиждащи, заради стърчащи пред погледите им рози, гербери, орхидеи, че дори – и хризантеми, които етикетът свързва предимно с тъжните поводи.
А може би, началото на учебната година, действително е тъжен повод...

Но, противно на очакванията – не за учениците, стресирани от тежестта на бъдещия учебния материал, а за учителите, които ненаучили житейския си урок навреме, с един наивитет, идеализъм, или – просто, защото не е могло друго, са записали обучението си в тази адски неблагодарна вече у нас професия.
Мъката на учителя почва още на 16-и септември. Дневникът и бележниците следва да се попълнят, прошнуроват, подпишат и подпечатат спешно – нищо, че много деца ще забравят и утре, и вдругиден, и по-вдругиден, да сведат данните с родителски адреси, телефони и лични лекари на своя нещастен класен. Впрочем, към половината от родителите и да искат, няма как да имат адреси и телефони за контакт. В чужбина са...
Това направо оправдава по- големите ученици да подпишат я мама, я тати, я някоя баба в графата на бележника... С което учителите вече са свикнали. Както и с факта, че не едно е детето, което трудно събира паричките дори за снимка на ученическата си карта.
Но учителят дерзае. Той все някак намира начин. При това – в срок.
А сроковете текат... Директорът натиска. РИО натиска него. Министерството натиска РИО /Регионалният инспекторат по образованието, страшилището на всички страшилища/.
Натиска се за закъснели тематични разпределения, за спешно издаване на ученически карти, за незабавно издирване по домовете на тийнейджъри, които са „забравили“, че годината почна... По принцип, в училище се натиска за какви ли не списъци и дейности – от застраховки, през документация за екскурзии, до билети за театър Но тия дни на септември, в системата най-много се „гони“ за Образец 1. Неговото възможно неодобрение е дамоклевият меч, който може да посече нормалното начало на годината на всяко училище и нервите на всеки директор. Може да „пореже“ и учител, който, не дай, Боже, остане без работа, заради неодобрен хорариум.
Сроковете текат. Задават се и агитациите в клас за нужните учебници, с предварителното знание, че много от големите ученици, няма да си ги купят. Обяснението – липса на пари. Истинската причина – не им се чете, искат учителят да сдъвче най-важното в записки за Тетрадката по всичко.

Борбата на преподавателя е обречена още тук -
на втория учебен ден

Без четене на книги и учебници, няма образованост, няма образование. С копи-пейст от интерент, не се става нито знаещ, нито можещ – учителят знае това. Но – какво да се прави, смирява се, щом още в първите дни на септември, той бързо вижда, че доста от учениците, дори вече в гимназиалния курс, се затрудняват да напишат без грешка даже собственото си име над въпросника с първите тестове за входящ контрол. Проблемът – как да вкара тоя нечетящ млад човек в точките на училищния Правилник за вътрешен ред и в образователните стандарти на министерството, си е проблем само на учителя. Нерешим проблем в масовия случай. Което значи – решим единствено с „отбиване на номера“, често пъти това си е чиста проба лъжа. Отбиването на номера става единствено за сметка на учителя и по двата показателя – и дисциплина, и знания. Така например, вписването на дневните отсъствия в често се прави с ясното съзнание, че по-късно те ще бъдат непременно извинени. Основателно или не. Учителят трябва да намери начин да ги оправдае. Учителят, не ученикът. На всяка цена. Иначе – проблем: много неизвинени – много дертове: ако някой ученик напусне, касата на школото олеква с едни хиляда лева и нещо.
Оценяването също е проблем не толкова на ученика, колкото на учителя. То разпечатки на тестове, то гонитби да влезе да го изпиташ задължителните пъти писмено и устно, то опити всячески да му внушиш, че все пак, хем не знае, ама не е и за двойка. Защото има ли двойки – има проблем. Ученикът не обича да ги получава и директно заплашва:“ Ако не ме оцените правилно, ще се оплача на директора и ще извикам проверка от РИО.“ А тогава, какво ще рече директорът? – ще рече, че учителят ТРЯБВА да се справи! Как така ще покаже гимназията пред себе си и света, че на нищо не сме ги научили тия деца... ? Срам! И как ще напълним следващия курс с ученици, ако тия ги оставим на изпит, вземат да се уплашат и напуснат училище...или – пак двойка изкарат... ? Нали тогава ще „падат“ паралелки, ще „падат“ брой часове, ще „пада“ хорариум, ще има уволнени преподаватели...Не става. И учителят се справя. Чрез снижаване на критериите. Ученик, който няма учебник, който пише името си с грешки, който е прочел само „Под игото“ и то, до половината, никога няма да се научи. Единственият начин да премине в средващ клас е снижаването на критериите за оценка.
Снижаването на критериите за оценка на места е до степен на преподавателско самоунижение...
Самоунижение, не пожелано или породено от наличието на някакъв психологически учителски комплекс. Самоунижение, наложено с държавната политика на т.нар. „делегирани бюджети“, които преди десетина години посрещнахме като манна небесна, а сега, когато първите резултати от поголовното им приложение пратиха масата от младиха българчета на последните места по образованост в Европа, всички си ръсим до вратните жили главите с пепел. И учители, и родители, и общество, и управляващи. Само ученикът е ок. Отличникът заминава в чужбина. Той е мотивиран. Не му тежи да учи. Не го мързи. Отличникът се развива не благодарение, а въпреки образователната ни система. Развива се с частни уроци. В редки случаи – благодарение на някой луд даскал, който продължава всеки ден с главата си да чупи перки от поредната вятърна мелница.
Слабакът си крета и направо живот си живее в масовото българско училище. Той е неговият цар. Той е неговият господар.
Той е щастлив. Или – просто така изглежда до момента, в който само месец след бутафорната еуфория на абитуриентския бал, проумее, че никъде не го искат за работа.

„Търсим фрЕзИѝОрка..., сервЕтИОрка...“,

подобни обяви тегелират из интернет с хиляди подигравателни коментари под тях, изписани от по-възрастните поколения. Поколения, които повтаряха класовете, докато се научат да пишат без грешка. Поколения, които трепереха от заплахата „ТВУ“...- дисциплинарните училища, за които се носеха зловещи легенди. Ако питате мен, една четвърт от децата в българското училище днес са потенциални обитатели на ТВУ. Но ТВУ-то в наше време е нещо срамно. Знак за нецивилизованост. Сякаш е цивилизовано да събориш съученика си с ляв прав до ръба на катедрата и просто, да си отминеш без никакви последствия. Или пък – да убиеш баща си и да го наръгаш на парчета в ракиен бидон...? – такива неща правят българските ученици. И по-лоши – убиват връстниците си. С нож. С юмрук. С камък. С каквото падне.
Половината от гимназистите днес пишат само малкото си име на листовете за препитване по т.нар.“входящо ниво“. Все едно са фолкзвезди. Но учителите и на това са навикнали. Вари го, печи го, не ще и не ще. Една приятелка ми сподели, че цяла година употребила да научи шестокласници, повечето – от ромски произход, да свикнат да пишат трите си имена. Не би.
Но съм сигурна, че почти всички те, са получили дипломите си за основно образование – за да не се закрие училището, за да не се излагаме, за да получи момчето право на шофьорска книжка...За да не остане някой учител без работа!
Страхът от оставането без работа, в последните 25 години е нов за българина екзистенциален страх, който особено силно разтресе учителското съсловие. Със самовнушението:“Аз не мога да правя нищо друго“, много от хората в системата се оставиха страхът да ги завладее и загубиха рефлекс да се противопоставят. Някои избиват нерви като наричат иронично директорките си зад гърба им – „царици“. Други – не си позволяват дори тази малка волност. От страх. Или пък – заради убеждението, че и на „Цариците“, хич не им е лесно. Не че наистина не е. Но е жалко, да се мълчи толкова години за истината в системата.
Може би и „цариците“, и техните поданици като цяло, са загубили вярата си, че е възможно да се постигне успех чрез каквото и да било съпротива срещу системата.

Учителят се превърна в нещастен човек

Стопи се дори надеждата му, че някога тоя кошмар на работата ще свърши и ще може да си открадне малко читав живот след пенсия. Защото пенсия може и да няма. Или поне, няма да е скоро, че да има време за нов живот. Ранното пенсиониране от училище е вече спомен. На даскала му остана само „привилегията“ на голямата ваканция. Половиндневния работен ритъм също е спомен. Работният ден е осемчасов. Каквото и да значи това. В този осемчасов работен ден, учителят е затрупан от всякакви бюрократични изисквания. Преподаватели в несвят попълват една и съща оценка – първо в дневник, после – в бележник, накрая – в електронния дневник, уж, да може родителят да бъде по-добре информиран. Ако пожелае. Но – повечето не желаят. И ако бъдат запознати, най-после, след дълго училищно издирване, обикновено са изненадани от поведението и оценките на детето си като четвъртокласен общински път при първи сняг.
Работят хората, кой да следи детето какво прави по цял ден...? И баби няма – те също работят. Схемата: баба – пенсионерка – детето прибрано у дома, а после – водено на алианс и школи, тая семейна схема, вече е в амок. А след някоя година, направо ще умре. Роден днес бебок, не може да разчита на баба си, да го храни, наглежда и развежда след училище. След седем години, баба му, къмто 50 – 55 годишна, ще продължава да работи. Ако е жива...
Затова вторият учебен ден е тъжен и за родителите. Въпросът – кой ще води първолака, кой ще го прибира, кой ще го нахрани..., кой ще заведе поотрасналите до алианса, до школата и стадиона, този въпрос тормози домочадието още от втория учебен ден.
Малко са онези семейства, които могат да плащат на „жена“ да върши всичко това. Много са онези семейства, които не могат да платят дори билета за рейса или влака от село до града, за да иде наследникът до училището. Малко са онези семейства, в които майката не работи, за да гледа поколението. Много са тези, които здраво работят на по две –три места или по-лошото – в чужбина, откъдето могат да пращат пари и скъпи джи-ес-еми, с които отрочето да се хвали в училище и да пуска чалга в часовете по квотоидабило, за да компенсира липсата на обич у дома с привличане на вниманието на съучениците си. От чужбина могат да дойдат джи-ес-еми и пари за маратонки на детето. Но не и любов. Още не е измислена схема, по която да се пращат ефективно чувства и присъствия, подобно на банкови преводи. Не е измислена. Въпреки скайп, фейс и всякакви подобни заместители...Но – все пак, заместители.

Учителят знае всичко това. Нещо повече – разбрал го е пръв.

Преди майката, преди таткото, бабата, преди обществото, преди министерството. Всъщност, думите на сегашния министър на образованието, дават лека надежда. Той поне не крие истината. Говори публично за години премълчаваните и крити зад дивана в учителската стая неща. Говоренето откъм министерството тия дни не е само обещание за повишение на заплати. То е тревога. За състоянието на образователната система. Което е тревога за качеството на работната българска сила. Което е тревога за общественото богатство. Защото глупави и недообразовани хора, богато общество не градят. Учителите и това знаят отдавна. Както знаят също, че само приказките „от горе“, не помагат. И че – докато и ако! се въведат нови учебни програми, те, преподавателите, ще трябва да продължават да препускат по старому през задължителния материал. Ще продължат да отчитат в Материалната училищна книга уж „преподадени“ „нови знания“, които никога няма да стигнат до главата на ученика, който си е пускал музика в час или просто не е дошъл на училище, защото го мързи. Или му е скучно да го заливат с тия „нови знания“ ден по ден, още преди да е усмислил „старите“ – от вчера.
Надиплените без почивка методични единици от “Нови знания“ в учителските разпределения по задължителните програми, са най-голямото зло за родното образование, чийто път е начертан от хора, които никога не са влизали в класна стая. Днес най-после го каза и министър Танев.
Някой „отгоре“ е задал купища „нови знания“, които постоянно и масово се трансформират в трайни незнания. Просто, защото има деца, които наистина нямат умствен капацитет, да усвоят толкова обемен и труден учебен материал. Но някой е казал, че така трябва.

Обаче редовият учителят препуска, той се оправя.

Той някак си, може би си представя, че вместо часове в кварталното ОУ или поредната професионална, или „хуманитарна“ гимназия, преподава на схватливите деца от езиковите гимназии и частните школа. Представя си. Самомотивира се.
В срок. И по 8 часа на ден. В които време и сили за самоподготовка, почти не остава. Учителят ще продължи да тича по какви ли не извънкласни дейности, заради имиджа на училището. Защото днес социалистическото съревнование от миналото е подобаващо заменено с медийното събитийно съревнование между конкурентни образователни единици, борещи се за една и съща количествена потенциална аудитория от бъдещи питомци.
Публичният имидж, дори с цената на платените реклами, маскирани като обективни репортажи, вече е Въпросът на въпросите! От който пряко зависи утрешната бройка паралелки, които ще формира въпросното школо, така че – че да не остави учителите си без работа:“Парите следват ученика“. Затова и борбата е безмилостно жестока. Винаги е така, когато става дума за пари. Стига се дори до сформирането на „летящи“ от къща на къща по селата учителски тройки, тръгнали на лов за бъдещи ученици...
Но – изведнъж! - статистиката показа, че учители без работа вече няма. Напротив – недостигат.
Последните изследвания показват траен отлив от професията. Което значи – работа за учителите ще има. Въпреки по-малкото деца. Но – сякаш хората от гилдията още не са осмислили това, че стават ценни, нужни..., редки. И не е вече нужно да се страхуват за работата си. Което трябва да ги направи силни. Хора, поне една идея по-свободни. Това е спешно нужно. Защото иначе, как несвободни хора, биха могли да възпитат и образоват един свободен, което значи – мислещ човек....? – никак...Тая проста каузална връзка, най-после се разбра. И се изрече от управляващите.
Министър Танев, явно много неща е разбрал. Иначе нямаше да говори за повишение на заплатите. Но дори това да стане скоро, самочувствието на учителя, няма как да скочи автоматично. То ще продължи да се вкопава в отчайващите дупки ежедневен стрес, поне до времето, до когато сегашните правила останат в сила. Което значи – най-малко до идния 24-и май. До следващия букет. Който в дните на стандартна празнична еуфория не значи нищо. Просто – навик. Но в ден като днешния – втория, третия, стотния... учебен ден, действително би зарадвал всеки учител.