Ксанти, Кавала, полуостров Атика, Созопол, Несебър, Бабини Видини кули, Уинчестър, Сплит, Балчик, Босилково, Тенерифе, Златоград, Корфу, Лисабон, Равда...Пет минути разходка из новините на повече от двете хиляди мои приятели из фейса, дава пъстрата и ясна картина на изборът на българите за изживяване на Денят на Съединението.

И още: френски сирена от Прованса, пържоли от барбекюто на хижа нам коя си, риба, метната на скарата директно от язовира/който и да е той/, свинско на жар на вилата, битови покривчици от Златоград, наздравици от механи и от полянки. Хладилни чанти, ракии, салати..., октопод и узо от Халкидики.
Няма знамена по площади, няма всенародно събиране пред Вечния огън. Нито пред Паметника на Съединението в Пловдив, нито гдето и да било у нас, където текат скучните и винаги по един сценарий отбелязвания по задължение на официалните ни празници, които народът отдавна е отсвирил с масови бягства наблизо и далеч.
Народът бяга – търси крепости – стари и нови: от Кавала до Замъка на Равадиново, все едно, само да не си пак у дома, гдето те тормози стресът на хаотичния делник в лицето на некомпетентния ти началник с политическо назначение или в образа на някой самодоволен мазен политик.
Българинът и в тези четири почивни дни потърси романтиката на залеза, все едно, дали в Созопол или на Санторини. Намери близостта на приятели, шепота на гората, плисъка на морските вълни, последното синьо на лятото. Българинът потърси Спокойствието. И Свободата. Ако може, в чужбина, у дома, Спокойствие няма. Свобода - още по-малко. У дома – катастрофи, безхаберни държавници, болни и бедни родители.

„Съединението прави Силата!“

Българският национален девиз, заимстван от Белгия, по чийто конституционен модел се създава и Търновската конституция, се появява малко след освобождението на България през 1878 г. Върху първите пробни монети, отсечени през 1880 г. е изобразен герб наподобяващ белгийския, с буквален превод на белгийския девиз L'Union fait la force ("Съединението прави силата"). Това става по силата на "Закон за правото за резание монети в Княжеството" от 1880 г., където в член 8 е записано: "На другата страна на опакото те (монетите) ще показват стойността на монетата [...] и отдолу една лента, на която ще бъде написано: Съединението прави силата". Макар, че националното мото на България се среща в различни проекти на герба на страната в следосвобожденските години, официално той става част от него едва през 1927 г. Изразът е с латинска етимология - Concordia res parvae crescunt или Ex unitate vires, девиз и на графство Пембрукшър в Уелс, канадската провинция Квебек и на студентската асоциация на вюрцбургските възпитанци "Тевтония" в Бавария, провеждаща сбирките си в замъка Кобург.
Днес българинът, очевидно, по исторически причини, отколе свързан с Брюксел, чинно изпълнява новата версия на националния си "слоугън":

Приключението прави Силата

Българите приключенстват: близо два милиона вече живеят в Европа и по цивилизованите географски ширини, останалите все повече пътешестват из свободния свят. Съединяват се, но не по начина, по който го разбирахме до скоро, в резултат на внушенията от банални патриотични пориви: съединение на българи с българи. Съединението днес се случва по друг начин. Българите се съединяват със света.

Сближаваме се със световната култура и начин на живот. Не през книгата и урока по философия, а на живо. Истински. Докосваме камъните на Партенона, кръстим се наобратно в „Свети Свефан“ във Виена, „Нотр Дам“ в Париж, Кьолнската катедрала или в католическото чудо на Гауди в Барселона. Заливаме фейса със снимки пред паметника на Мария Терезия във Виена, градините на Версай, Солунската кула и дори пред замъка на Граф Дракула в Румъния. В главите на българите виси един въпрос без ясен отговор – защо няма такива неща у нас? Баналният отговор – турското робство е виновно, не върши работа... Много от грандиозните архитектурни чудеса, пред които се снимаме, са градени в чужбина след годините на родното Освобождение. Парламентът в Будапеща, например. Отговорът, очевидно, времето ще наложи от само себе си. Ако посмеем да го изречем сега, много нашенци ще ни обвинят в липса на патриотизъм и национална гордост. Отговорът е прост: „България и българите тепърва се отварят за света“. Нас още ни записват по европейските хотели като граждани на Боливия, вместо на европейска България. Факт.
Снимките ни пред залива на Санторини, Андерсеновата Малка русалка или Музеят на Моцарт в Залцбург, за мен не са самохвален кич от типа „Бай Ганьо в банята“. Те са викове:

“Аз съм свободен!“

В последните години българинът вкусва сам с очите и ръцете си чудото на свободата – да пътува, да опитва, да се среща. Чувството, че може да си го позволи, е опияняващо. Дава самочувствие. Със самочувствието на модерен и успяващ човек, сънародниците ни не просто се разхождат по света. Те успяват там. Само хора с лично самочувствие на свободни, могат да градят самочувствието на цяла една свободна нация. Затова, лично аз нямам нищо против, да празнуваме националните си празници по този начин. Приключението е Свобода, Творчество, Ентусиазъм, Любознателност, Порив, Щастие. Очевидно, преди да се съединим, трябва да се освободим. От догмите на отечествената си затвореност, в която 500 години, а после – още 45 плюс, живеехме вместо по свободна воля, по заповед на другите. И продължаваме така, натрупахме още 25 плюс...
Така че, пътешествайки, белким, най-после проумеем, защо другите държави имат това и онова нещо, а ние все още, само мечтаем за него. Нещото е Свобода. Нищо друго. Всяко приключение е вярна стъпка в порива към Свободата. Независимо, дали до Гърция, Швейцария или Бахрейн. Работа върши даже замъкът на граф Дракула в Румъния. И – Несебър, Златоград, Бабини Видини кули ... Един ден, след милиони пътешествия, може да ни се прииска изведнъж, да идем на днешния ден пред Паметника на Съединението в Пловдив, подобно парижани на Площада на Бастилията и вкупом, свободни да се провикнем:“Съединението прави силата!“, без никой преди това да ни е раздал листчето с общинския сценарий, където някой императивно ни казва, как точно да празнуваме и как, именно, а не по друг начин, да се чувстваме българи. Може и сами, ей тъй, от сърце, да запеем "Мила, Родино!", вместо да се омагьосваме от пробутани хорови фонограми, идващи изпод опашката на някой бронзов кон. Пък бил той и дело на някой близък с ПатрЕотите скулптор. Естествено, е пред това да предпочетем духът на приключенията.