„Чернобилска молитва“ идва в България

Книгата на нобеловия лауреат за литература Светлана Алексиевич излиза на български език. Авторката е в района на Чернобил в първите дни след аварията – въпреки това й трябват повече от 10 години, за да напише книгата си

На 26 април 1986 г. в 1 часа 23 минути 58 секунди серия от взривове разрушава реактора и зданието на ІV енергоблок на Чернобилската АЕЦ, разположена близо до беларуската граница. Чернобилската катастрофа става най-голямата техногенна катастрофа на ХХ век.

Светлана Алексиевич е в района на Чернобил в първите дни след аварията – въпреки това са ѝ необходими 11 години, за да напише „Чернобилска молитва“ – тя вижда бял свят през 1997 г. и е преработена от писателката през 2013 г. В България книгата излиза с логото на издателство „Парадокс“. „Аз съм свидетел на Чернобил... Най-важното събитие на двадесети век, въпреки страшните войни и революции, с които ще бъде помнено това столетие. Минаха повече от двайсет години от катастрофата, но досега въпросът за мен е: за какво свидетелствам – за миналото или за бъдещето? Толкова е лесно да се подхлъзнеш на баналността... На баналността на ужаса... Но аз гледам към Чернобил като начало на новата история, той не е само знание, а и предзнание, защото човек е встъпил в спор с предишните представи за себе си и за света, споделя авторката. - Нощта на 26 април 1986 година... За една нощ се преместихме в друго място в историята. Направихме скок в нова реалност и тя, тази реалност, се оказа по-висока не само от нашето знание, но и от въображението ни. Скъса се времевата връзка. Миналото изведнъж се оказа безпомощно, в него нямаше на какво да се опреш, във вездесъщия (както вярвахме) архив на човечеството не се намериха ключове, за да се отвори вратата. Неведнъж в онези дни чувах: „нямам думи, за да предам това, което видях и преживях”, „никой по-рано не ми е разказвал такова нещо”, „в нито една книга не съм чел за това и в киното не съм гледал”. Между времето, в което стана катастрофата и времето, когато почнаха да разказват за нея, имаше пауза. Момент на онемяването... Него всички го запомниха...“.

За малката Беларус - население 10 млн. души, това е национално бедствие, макар че самите беларуси нямат нито една атомна централа. Тя все така си е аграрна страна, с повече селско население. 23% от територията ѝ е заразена с радионуклиди. За сравнение - в Украйна е заразена 4,8% от територията, а в Русия – 0,5%.

Светлана Александровна Алексиевич е беларуска писателка и разследваща журналистка. Родена е на 31 май 1948 г. в украинския град Станислав (от 1962 г. - Ивано-Франкивск) в семейстово на баща белорусин и майка украинка. Израства в Беларус. След като завърша училище, работи като репортер в няколко местни вестника и за кратко е в първото риболовно списание на Беларус, преди да стане кореспондент на литературното списание „Неман“ в Минск. Алексиевич прави журналистическа кариера, пише повествования по интервюта със свидетелите на най-драматичните събития в СССР като Втората световна война, Съветско-афганската война, падането на СССР и аварията в АЕЦ-Чернобил. След преследване от режима на Лукашенко, тя напуска Беларус през 2000 година. Получава закрила от международната мрежа International Cities of Refuge Network и през следващото десетилетие живее последователно в Париж, Гьотеборг и Берлин. През 2011 година Алексиевич се връща обратно да живее в Минск.

Книгите на Алексиевич са описвани като литературна хроника на емоционалната история на съветския и постсъветския човек. Най-известните ѝ книги са „Войната няма женско лице“, „Последните свидетели (100 недетски разказа)“, „Цинковите момчета“, „Чернобилската молитва (хроника на бъдещето)“

През 2014 година Светла Алексиевич е номинирана, а през 2015 година става носител на Нобеловата награда за литература.